Петър Бобев - Жрицата на змията

Тиха, глуха гора.

Не се чуваше ни вик на маймуна, ни крясък на папагал, ни птича песен. Не бръмваше пчела, не изпърхваше колибри, не прелитваше пеперуда.

Потискаща, зловеща тишина!

Из въздуха се носеше странно ухание, по-право смес, букет от ухания — сладък, упиващ дъх, пронизван от отвратителните струйки мирис на леш, на разложение.

Хората усещаха как краката им натежават, сякаш се облепваха с невидима кал, главата забучаваше, погледът се замъгляше.

Внезапно Боян видя един бял скелет. Навярно ягуар. Сплеснатият му череп беше оголил големите жълти зъби. Празните очи се взираха спокойно, примирено. На една крачка от него лежеше полуразложен труп на маймуна.

Тримата отстъпиха встрани. Там съзряха кости на мравояд. До него, проточила се като бяла броеница, лежеше изгнила боа. И колкото понавлизаха в гората, толкова зловещите дири на смъртта ставаха по-чести.

Ето и един човешки скелет, захлупен по очи, полузасипан от гнилата шума!

Пръв изгуби сили Доналд Джексън.

Паднал на колене, той промълви:

— Назад! Бягайте! Назад! Това е тя… Мъртвата гора…

Тези думи едва докоснаха замъгленото съзнание на археолога като отблясък на далечна светкавица.

Мъртвата гора!

Назад!

Почти несъзнателно той прегърна мисионера и опита да го вдигне. От другата страна се наведе Утита. Но Боян не успя да се изправи. Застоя се секунда-две на колене и бавно се свлече на земята. Утита остана прав. Разтърка чело с пръсти. Отвори широко очи като човек, който опитва да се пребори със съня, пое дълбоко дъх. После, победен, приклекна бавно и се простря до двамата си другари.

Фернандо се свести пръв. Мъглата пред очите му се разсейваше бавно. Погледът му се избистряше. Постепенно той разбра, че се намира в тясно подземие, иззидано с едри каменни блокове. От едната страна водеше нагоре стръмна стълба. От другата, на височина два човешки боя, зееше малък отвор, от който струеше тесен сноп слънчева светлина. Върху каменния нар, свит в краката му, лежеше Жак Камюс.

Фернандо се надигна, спусна крака на пода. Протегна се. Ставите му изпукаха. Беше здрав. Само главата му още тежеше.

Той побутна с ръка другаря си.

— Добро утро!

Камюс отвори очи неохотно.

— Къде съм? — запита той.

— Слава на провидението, все още на грешната земя.

Французинът седна.

— Как попаднахме тук?

Фернандо отговори:

— Поразмислих и си обясних туй-онуй. Ранили са ни с отровни стрели, но не смъртоносни. Само парализа. Колкото да ни хванат. И да ни домъкнат тук.

Той се засмя.

— Отде да знаят, че ние само за това сме тръгнали — да попаднем в града им.

Камюс рече:

— Уплаших се, че е кураре… А то, жив! Само че пак в затвор! Цял живот в затвор.

Бразилецът го тупна по рамото.

— Не клюмвай! Ще се измъкнем! Ако знаеш от какви клопки се е измъквал Фернандо…

Чуха се стъпки. Двамата дигнаха очи.

Загадката почваше да се разкрива.

Най-първо видяха два крака, обути в сандали. После една къса туника, две ръце с едно нашарено гърне и най-сетне — главата.

Широко лице, изпъкнали скули, коси монголски очи и черни коси, завити на плитка около главата.

Зад жената, в сянката, се изправиха две тъмни фигури с копия, щитове и бронзови шлемове на главите. Те останаха на стъпалата, замръзнаха неподвижни.

Фернандо се извърна към другаря си:

— Гледай! Амазонки!

Камюс не отговори, слисан от това, което виждаше.

Първата амазонка остави гърнето на каменния одър и без да промълви ни дума, се обърна назад.

— Чакай! — викна подире й Фернандо на местното индианско наречие. — Защо ни държите тук?

Тя сякаш не го чу, а продължи пътя си мълчалива, с приведена глава. На първото стъпало спря, обърна се и ги изгледа с черните си очи.

Печални, безнадеждни очи върху каменно-безчувствено лице!

Със същите очи, надзърнали изпод прихлупените шлемове, го следяха и двете амазонки от стълбата.

Камюс пръв отклони поглед. Не искаше да гледа мъка. Примамваха го остриетата на дългите копия, кръглите щитове, искрящите като огън шлемове…

Амазонките отдавна бяха напуснали подземието, а той все още гледаше след тях с широко разкрити зеници.

— Видя ли? — изхриптя той с пресъхнали от алчност устни.

— Какво?

Камюс почти извика:

— Какво? Злато! Шлемове, щитове, копия!

Бразилецът сгърчи лице в кисела гримаса.

— Ами — злато! Прост бронз!

Камюс го изгледа недоверчиво.

— Познавам златото — добави Фернандо. — Подушвам го отдалеч. А това е бронз. Само че добре излъскан.