Петър Бобев - Жрицата на змията

Веднъж, когато се гмуркаше с маска и шнорхел в морето, на лов за амфори край Созопол, Боян бе попаднал в джунгла от водорасли, бе се уплел в тях, помислил бе, че ще се удави, че никога няма да се откачи от лепкавата им прегръдка. И сега изпитваше същото чувство на ужас, на задушаване. Същия непреодолим страх пред закритото пространство. Като че ли бе ослепял в някаква зелена слепота. Навред само зеленина и нищо друго. Какво има зад нея? Враг или спасение? Какво се крие зад тая изумрудена решетка, зад тоя коварен капан?

Утита се измъкна от храстите изподран, облепен с паяжини и гнили листа.

— Не може! — рече той. — Трябва да се върнем назад. После край реката. Все край реката.

Назад! А времето дотук? Значи, и то загубено. Неуспех след неуспех. И тоя болен човек.

— Да го носим, Утита! — предложи Боян.

Индианецът откърши мълчаливо два клона, уплете ги с лиани като носилка, в която настаниха мисионера.

А той продължаваше да пъшка и да стене:

— Жанет!

Гората шумеше в обичайната си глъчка. Тук-там излайваше тукан. По клоните се пощеха маймуни. Пробягна блестяща синьо-зелена игуана, изсъска сърдито и се шмугна в гъсталака.

Изморени от безсънната нощ, прегладнели, Утита и Боян кретаха по пътеката, понесли болния си другар.

Пътуваха дълго, стори им се — цяла вечност. Болният спеше дълбоко с плувнала в пот риза. Най-сетне пътеката се измъкна от недрата на зелената планина, от задушната й, коварна утроба. Двете й стени се разделиха, сякаш зеленият свод се пропука и оттам плисна светлината на тропическия ден като някакъв кехлибарен водопад, който удави двамата пътника, ослепи ги с непоносимия си блясък.

Събуди се и Доналд Джексън. Надигна се от носилката.

— Охо! — усмихна се той тъжно. — Какъв комфорт!

Но пак затвори очи. Все още му се виеше свят. Все още болките в кръста бяха непоносими.

Въпреки това се надигна. Олюля се, но се задържа. Не падна. Тръгна напред. След него поеха Утита и Боян, готови всеки миг да го подкрепят.

По неволя трябваше да се движат до самия бряг, където дънерите и лианите не препречваха пътя им, да скачат от корен на корен, да газят до колене във вонещата тиня, да отстъпват назад всеки път, когато по невнимание посягаха да стъпят върху някой дремещ крокодил или анаконда.

Ръцете им се израниха до кръв от шиповете на лианите. По телата им се налепиха пиявици и кърлежи. Облаци комари се надигаха от храстите и бързаха да си отмъстят за нарушения покой. По лицата им се полепваха здрави като копринена тъкан паяжини, омотаваха ги, задушаваха ги. Очите им смъдяха от прашеца на някакви непознати цветове. Хапеха ги мухи, зелени паяци и мравки, които изпълзяваха от изплетените по клоните гнезда. Всичко живо дебнеше, нападаше.

Това беше „варзеята“, заливаната при наводненията тераса. Хиляди видове растения, тъй различни едно от друго и тъй неотличими в това чудовищно сплитане. Тук-там можеше да се познае по някой лист, по някое нашарено стъбло, по увисналия плод, че това е палма, хевея, какаово дърво, пау-бразил, дървовидна папрат, орхидея или пък една от хилядите лиани. Бамбукът се извисяваше до двадесет метра като гигантска трева. На едно дърво цъфтяха цветове като теменуги, на друго — маргаритки. Върбинките представляваха клонести дървета с листа на конски кестен. А повечето растения така си оставаха непознати.

— Чакайте! — изхриптя Доналд Джексън. — Хининово дърво!

Спътниците му спряха.

— Къде? — запита Боян.

— Ей онова, изсъхналото!

Утита разчисти с ножа си проход до дървото, откърти парче кора и го донесе на мисионера, който веднага го схруска със зъби.

— Хинин! — промълви той. — Тайната на инките, скъпоценният прах на езуитите, с който според легендата е била излекувана от треска графиня Чинчон…

Той натъпка останалата кора в джобовете си и продължи напред. След няколко крачки добави:

— Не варварите сринаха Рим, а маларията. Не персите и индусите спряха Александър Македонски, а маларията. Не Кортец победи ацтеките, а маларията… Все маларията — бичът на човечеството. Тя ще изтреби и индианците от Амазонка. Тя ги прави пасивни, равнодушни, безплодни…

Боян не се сдържа:

— Тогава защо не им дадете хинин, много хинин? Защо не ги засилете с хинин?

— Аз тук не съм лекар. Лекувам между другото. Първата ми задача е да спася душите им.

— Ами ако измрат, преди да сте спасили душите им? — пресече го Боян. — Какво ще спасявате тогава?

Мисионерът млъкна. Сви вежди. Стисна челюсти. По слепите му очи се издуха две накъдрени вени. Но скоро се овладя. Гърдите му не можаха да сдържат една дълбока въздишка: