Петър Бобев - Жрицата на змията

Когато смайването премина, Боян запита другарите си:

— А сега? Не трябва ли веднага да поемем напред? Да не ни заварят тук индианците, като наберат повторно смелост.

— Те няма да се върнат — отговори Утита. — Знам. Зло място. Утита стои тук, защото разбра, че каменният човек му мисли добро… Стои, защото и белите стоят. Но ако е сам, ще побегне.

— Защо ще бягаш, Утита? — рече Боян. — Не виждаш ли, камък?

— Камък, да. Но пее, вика.

— Много просто. Слънцето го огря. Стопли го. Гранитът е съставен от различни зрънца. Различно се разширяват. Търкат се едно в друго и скърцат. Пукат се. Така се разрушават скалите. Ясно ли е?

— Щом като белият брат казва — смотолеви Утита. — Ама… Да направим копия! Да се пазим!

Извади ножа си и с мъка отсече три тънки бамбукови стъбла.

— Сега огън! — рече той.

Измъкна от торбата си огнивото: къс желязо, кремък и прахан. Събра мъх, лишеи и сухи съчки и ги запали. Когато огънят се разгоря добре, той обгори върховете на бамбуковите прътове, изостри ги и ги превърна в копия.

— Вече можем да вървим — реши той и тримата тръгнаха през гората все покрай брега.

Пътуването сега беше много по-трудно, несравнимо по-трудно. Късият нож на Утита не беше в състояние да замести работата на тежките мачети в борбата с лианите, които преграждаха пътя им.

Отначало се движеха по суха, здрава почва, тера фирме — най-горната, незаливана тераса на амазонската низина. Гората, обрасла с едри дървета, беше по-проходима.

— Това е бразилски орех — посочи Доналд Джексън. — Безплоден. Можехме да се нахраним добре, но…

Внезапно силна тръпка разтърси тялото му. Той повървя още няколко крачки и спря. Облегна се на един дънер. Очите му блестяха трескаво, по челото му беше избила едра пот. Краката и ръцете му трепереха. Тракаха неудържимо зъбите му.

Утита рече:

— Да се връщаме! Така не може!

Боян наведе глава. Пак неуспех. Почти до целта. Може би тук някъде, съвсем наблизо, се е сгушил Розовия град със своите примамливи тайни, е чудната девойка… Толкова близо… Но нямаше право заради своите желания да рискува живота на един човек…

— Да се върнем! — въздъхна той. — Закъде сме така?

Тогава Джексън ги погледна разгневен.

— Ни дума за връщане! Не за пръв път пътувам с треска. Ех, ако имах атебрин! Две-три таблетки… Въпреки това… Щом си тръгнал, никакво връщане… Само напред. Да догоним Бендейра и Камюс. Там са лекарствата, провизиите, оръжието ни. Те навярно ни чакат наблизо. Чакат ни, защото не знаят пътя. Ще се срещнем и ще продължим. Назад не! Индианците дебнат. Няма да се откажат току-така. Може би край устието на реката, може би по-насам. Как ще си пробием път само с тези бамбукови шишове?

Въпреки треската Джексън разсъждаваше трезво. По-разумно изглеждаше да продължат. Боян го хвана от една страна, Утита го подкрепи от другата и така, опрени един до друг, тримата тръгнаха напред.

Не личеше кой е прокарал пътечката, по която се придвижваха — може би тапирите и мравоядите, може би хора. По нея се ходеше леко. Засипана беше с жълти венчелистчета. Но не можеше да се види горе, из високите корони, кое дърво цъфтеше.

Скоро пътеката свърши. Задъни се, сякаш гората изведнъж струпа пред тях цялата си враждебност. Стъбло до стъбло, лиана до лиана, трън до трън. И никакъв проход.

Доналд Джексън прошепна:

— Да седна!

Свлече се сред мекия килим на мъховете, задиша често, промълви неразбрано:

— Жанет… Моя малка Жанет… Бъди разумна…

Бълнуваше. Разплака се. Захълца:

— Жанет… Жанет…

Кого ли викаше — жена си, детето си — забравил в унеса на треската, че те са отдавна мъртви?

Утита опита да пропълзи под шубраците, да провери дали пътеката не продължава нататък.

Докато чакаше, Боян погледна наоколо. И сякаш за пръв път почувствува злокобната власт на гората. Сякаш беше корабокрушенец, по-право удавник, потънал е океан от листа, сред мъждукащия зеленикав полумрак на водната бездна. А светът изглеждаше далечен, непостижим. Джунглата излъчваше тежък, задавящ мирис на парник. Задушаваше, потискаше съзнанието.

Селвата, Амазонската джунгла! Величествена. И в същото време неизказано дребнава, дебнеща, зла. Навред само мрачни тунели, колонади, тайнствени подземия. Диво, фантастично струпване на растения, сплетени в кошмарен хаос. По стъблата и клонаците, сред избуялите мъхове, растяха папрати и бромелии, цъфтяха яркочервени лимби. Орхидеи проточваха надолу въздушните си корени да всмучат влагата на росата. Мъхове и лишеи никнеха по самите листа. Лиани се усукваха около дънерите като стоманени питони. Врязваха се в снагите им и ги задушаваха, спираха соковете им, изсушаваха ги. Такава беше благодарността им за опората, която получаваха. Дори земята не се виждаше, затрупана с килим от корени, мъхове, пълзящи лиани и традесканции, над които разперваха едрите си листа бегониите. Всичко растеше, дишаше, посягаше да те сграбчи. Първобитна зелена стихия, която не можеш да спреш, не можеш да преодолееш. Странен враждебен свят, ще помислиш, от друга планета. А може би все същата, нашата родна земя, но такава, каквато е била преди милиони, преди стотици милиони години, когато човек още не е бил роден…