Петър Бобев - Жрицата на змията

Бразилецът го стрелна с гневен поглед.

— Защо?

— Да ги потърсим. Наши другари са.

Фернандо изкрещя насреща му:

— Ти си луд! Я си помисли! Ако не са в търбусите на крокодилите, ще ги намерим без глави на брега. Какво ще им помогнем? И то защо — за да изгубим и своите глави… Или се отказваш от богатствата. Забравяш операцията на детето си.

Камюс почти извика:

— Та аз и за това! Кой ще ни покаже пътя сега?

Фернандо го изгледа с тържествуващ вид.

— Аз! Знам пътя по-добре от индианеца.

— Ти? Откъде?

— Не питай! Само, ме слушай! И ще те позлатя.

Насреща им изплува обширен нисък остров, обрасъл с гъсти храсти, по които бяха попълзели безброй грамофончета. Отдалеч той приличаше на бухнал теменужен облак върху блесналата вода. Лодката го заобиколи и приближи десния бряг. До самата вода мръдна някакво същество като заек.

Видра ли беше или… Тук няма зайци.

— Та това е пуду! — възкликна Фернандо.

— Какво?

— Най-дребният елен в Бразилия.

Пуду ги чу и отскочи грациозно назад. Случайно той се удари в една нощна пеперуда и тя излетя нагоре с разперени крила, голяма колкото него.

Камюс поклати глава.

— Чудна страна! Всеки ден ме слисва с нещо. И сега. Елен и пеперуда. Истински елен. Истинска пеперуда. А почти еднакво големи. Какво ли още има да видя?

Слънцето неусетно склони към хоризонта. Заревото на залеза се плисна по небосвода като огнен прилив. Пламна и стихналата река. Неспокойни сияния затрептяха по гигантските върхари.

После настана нощта. Сякаш под жезъла на всесилен чародей пламъкът угасна, кристализирал в искрящ аметист — небе от аметист, река от аметист. Димът от гаснещата клада на заника опуши кристалния свод. И по него една след друга като светулки накацаха ярките звезди.

Фернандо отправи пирогата към брега. Стори му се, че е нисък, удобен за нощуване. Приближи и спря. Не можа да достигне сушата, спънат от пълчищата каймани, които се трупаха един до друг и се зъбеха насреща му с недоволно ръмжене.

Той блъсна лодката в купчината бронирани туловища. Те не се и отместиха. Някаква челюст се пресегна и отмъкна греблото на Камюс.

Фернандо разбра. Невъзможно беше да се добере до брега. Трябваше да дири друго пристанище, по-безлюдно. Избута лодката назад. Но пътят му вече бе отрязан. Беше обсаден. Отвред го стрелкаха алчни светещи зеници, зъбеха се грозни челюсти, скърцаха зъби. Чудовищата се трупаха край тях, прекатерваха се едно връз друго, боричкаха се, заканваха се.

Такова дяволско сборище!

Той стреля в първата зинала уста. Звярът скочи, зашиба с опашка. В същия миг участта му бе решена. Другарите му се нахвърлиха стръвно отгоре му и потънаха с него.

Ала крокодилското множество не оредя. Не отстъпи. Напротив, като че ли се настърви повече. Загуби търпение. Надигна се.

— Става горещо! — опита да се пошегува Фернандо.

Но не се доизказа.

Кайманите полудяха, зашибаха с опашки, заблъскаха се и се пръснаха на всички страни.

— Гледай! — изкрещя Жак Камюс.

Фернандо се обърна.

Това, което видя, вледени кръвта му. От другия край на реката се задаваше някакво водно страшилище. Главата му се полюляваше на височина десетина метра, откроена върху звездното небе. Очите му светеха като два зелени илюминатора. Устата му съскаше, не, по-право фучеше като локомотив.

Чудовището достигна лодката, огъна дългата си шия. Главата му се застоя за миг над нещастните хора, загледа ги с немигащите си очи. Надигнатата от движението му. Вълна подхвърли лодката, размята я. Вътре плисна цяло ведро вода. Фернандо и Жак едва се удържаха в пейките, вцепенени, парализирани, втренчили поглед в ужасните очи, в адските им пламъчета. Забравили бяха, че имат оръжие, пушки, че имат и бомби. Впрочем какво ли биха помогнали те срещу тая бясна грамада от ярост и мощ? Но все пак поне да се пребореха! Поне един опит за борба! Стояха и чакаха бездейни участта си. Всичко беше изчезнало — живот, мечти, амбиции — всичко! Остана само страхът, неописуемият ужас пред непознатата, дори свръхестествена заплаха. Тъй се сковава, замръзва в безсмислен ужас и обречената птичка под изцъкления поглед на кротала.

Изведнъж великанът се обърна рязко и отплува надолу по реката, натам, отдето долиташе задъханото грухтене на бягащите крокодили.

Когато главата му се отдалечи на тридесет-четиридесет метра, хората видяха опашката му, която изплющя до тях като гигантски камшик.

Втора вълна, по-висока от първата, преля през борда. Лодката започна да потъва. Фернандо и Жак свалиха шлемовете си и се заловиха да изгребват водата. Гребяха упорито, задъхано няколко минути, готови всеки миг да се хвърлят в реката и да заплуват към брега. Най-сетне усетиха, че лодката се издига над повърхността, престана да се пълни при всяко поклащане.