Петър Бобев - Жрицата на змията

От клон на клон Утита притича до приятелите си. Прегледа раната на мисионера. Не беше опасна. Само разкъсване на раменния мускул, но все пак рана, която кървеше. Той откъсна лист от една лиана и затисна раната. Превърза я с ръкава от ризата на Джексън.

— Тъй правят маймуните — рече индианецът. — Утита видя от тях. И раната оздравява бързо.

После тримата се изкачиха по брега навътре в гората, за да не ги забележат неприятелите им. Битката, изглежда, беше привършила. Не се чуваше никаква стрелба, никакви викове. Фернандо или беше избягал, или пък беше станал жертва. Но тъй или иначе, на връщане индианците щяха да минат оттук.

Докато пътешествениците диреха удобно място за нощуване, слънцето залезе. Настъпи нова нощ. Заквакаха гръмогласно гигантските жаби. Заскрибуцаха безброй насекоми. Застена цялата гора.

Тримата се покатериха на едно дърво, начупиха вейки върху един разчатален клон и в това грубо гнездо се приготвиха за сън. Но сънят не идваше. Не само поради неудобното легло, не само поради гладните стомаси.

Доналд Джексън промълви:

— Такава несполука! От първия ден!

Боян помисли, после рече:

— Да не се вайкаме, ами да решим какво ще правим сега!

— Ти какво мислиш? — запита мисионерът.

След преживяното неусетно бяха забравили условностите, заговорили бяха на „ти“. При това вече не бяха чужди хора, а спътници, сродени от общата цел и общата опасност.

— Аз продължавам! — отвърна Боян. — Няма да се върна насред път.

И млъкна. Пред очите му отново изплува прекрасното тъжно видение със звездния венец на косите. Чакаше го, зовеше с беззвучни устни. Боян знаеше, убеден беше, че искаше помощ, че се нуждаеше от помощ. И той беше длъжен да помогне. Вече съществуваше само за нея, имаше една цел — да я намери.

— Аз също нямам намерение да се връщам — обади се Джексън.

Само Утита мълчеше, вслушваше се.

Мисионерът добави:

— Мисля си и друго. За Фернандо. Как изпадна при нас? Кой е? Защо само него търсеха индианците? Какво беше онова тайнствено изчезване? Да се отърве от плен без драскотина?

Той махна с ръка.

— Защо ли се ровя толкова? Аз го казах — тук идват или отчаяни хора, които не са посмели да посегнат на живота си, или авантюристи — смели, дръзки и безскрупулни.

Над главите им завиха маймуни-ревачи. Боян погледна нагоре. По високите клони се бе разположило цяло стадо. Неподвижни и мрачни дългобради певци. Самият им вид навяваше печал. Насядали по клоните, те се придържаха с опашки и виеха, грухтяха, ревяха, ръмжаха. Всички — мъжки, женски и деца, като изтървани от ада демони. Един самец увисна на опашка, полюля се лениво на нея, после се хвана с ръка и се прехвърли на съседното дърво. Опашката му тозчас обви новия клон, сякаш срасна с него.

Джексън каза:

— Те не са четириръки. По-право петоръки. Опашката е тяхната пета ръка. С нея късат пъпки и листа, бъркат из хралупите за птичи яйца, държат се да не паднат насън. Веднъж видях убит ревач, който и след смъртта продължаваше да виси на опашката си.

Утита сложи пръст на устните си.

— Шшшт!

Двамата замълчаха. Под дървото се движеше стадо от много животни, които грухтяха тежко.

— Пекари — пошушна Утита. — Диви свини. Идват на водопой. Добре, че не сме долу.

Внезапно една свиня изквича и цялото стадо със задъхано грухтене се втурна обратно в гората. Изглежда, кайманите бяха взели данъка си.

Цяла нощ пътешествениците прекараха в полудрямка, стряскани от ревовете на хищниците, нападани от облаци москити, хапани от паяци и кърлежи, дебнати от прилепи-кръвосмукачи.

Някой се провикна почти до ушите им. По-право не вик, а стон, ужасен, вледеняващ кръвта.

— Викат мъртвите! — прошепна Утита.

Джексън поклати глава.

— Гуахаро! Обикновена птица, козодой.

Те бяха захвърлени в девствената джунгла без оръжие, без храна и без лекарства. Само с един нож в пояса на Утита.

На всичко отгоре Джексън усети, че го втриса. Раната, макар и лека, надделя. Той почна да бълнува. Бълнува до заранта, измъчван от кошмари.

На разсъмване треската му попремина, главата му се избистри, но се чувствуваше напълно отпаднал.

В шумата високо горе загука гълъб.

Джексън промълви:

— „Мария, вече е ден.“ Тъй пее гълъбът. Вече е ден.

Под мрачния зелен свод пърхаше с огромните си сапфирени крила пеперудата морфо. Беше влажно. Влажно и хладно като в изба. В розетките на израслите по клоните бромелии блестеше вода, малки локвички, из които се премятаха комарени личинки, бягаха водомерни, подскачаха жаби.