Петър Бобев - Жрицата на змията

— Има и други — намеси се Утита. — И такива колони, и човешки глави, и каменни змии. Говорят, че са ги правили великани, бели великани с бради. Богове, дошли оттам…

И посочи с ръка североизток.

— После отишли нататък, където залязва слънцето, и повече, не се върнали.

Боян погледна другарите си.

— Бели гиганти с бради! Пак те! Навсякъде все те! На всяка крачка техните следи…

Лодката продължаваше пътя си срещу ленивото течение посред двете отвесни стени на гората, които ту се отдалечаваха, ту се сближаваха, стесняваха коритото на реката, сплитаха короните си в приказни арки от блестяща зеленина. По целия път пред тях се вдигаха във въздуха уплашени диви патици, чапли, фламинш и змиешийки, изпърхваха напред, кацаха шумно във водата, изчакваха ги да доближат и отново излитаха. По тинестите брегове сред чудовищните възли на оголените коренаци се прозяваха крокодили, а край тях притичваха водосвинки.

Изведнъж се дочу рев на ягуар. В следния миг из храстите изскочи едър тапир, понесъл на гръб пъстрокожия хищник. Обезумял от ужас, тапирът се провираше лудо между сплетените клони, а зловещият му ездач, вкопчил се с нокти и зъби в тлъстия му врат, продължаваше с настървение да прегризва тила му. Внезапно тапирът се мушна под един нисък клон, които обрули ездача му на земята. Той се помисли спасен. Хукна към брега. Но там го пресрещнаха озъбените челюсти на кайманите. Тогава ягуарът се метна повторно на гърба му.

Боян не издържа повече. Не размисли. Поддаде се на порива си. Винаги на страната на по-слабия, онеправдания! Който и да бъде.

Вдигна пушката. Гръмна. Хищникът се изправи учуден, изскимтя от болка и се катурна настрана. Подскочи пак и пак падна. А тапирът, без да се оглежда, се шмугна в гъсталака.

— Глупаво! — подметна през зъби Фернандо. — Сега всички знаят, че идват бели хора.

По тона на гласа му Утита се досети за мисълта на бразилеца.

— Жените-господарки ни следят отдавна — обади се той. — И чакат…

— Какво чакат?

— Да разберат загубили ли са се белите хора… Или…

Боян призна чистосърдечно:

— И все пак Фернандо е прав. Не биваше да стрелям.

След десетина минути Утита рече тихо:

— Пред нас вървят хора. Ето тук под този дънер лианата е срязана с мачет. Чуйте и агамите. Викат: „Уумп! Уумп!“ Значи — хора.

Но сред монотонната глъчка на джунглата белите не можаха да доловят тревожните сигнали на предпазливата птица. При все това нагласиха до себе си пушките с вдигнати предпазители. Да бъдат под ръка за всеки случай.

Пирогата доближи някакъв нос, тинеста издатина, обрасла с камъш. Пътешествениците се отклониха вляво да заобиколят това неочаквано препятствие.

Утита хвана ръката на Боян.

— В камъша кану! С индианци! И още! И още!

— Къде? — трепна Фернандо.

— В средата. Листата едва се поклащат само над тях.

Бразилецът реши бързо:

— Да ги нападнем първи!

Боян поклати глава.

— Не знаем какви са намеренията им.

— Какви могат да бъдат — щом се крият?

Намеси се и Джексън:

— Не сме тръгнали на лов за индианци.

Фернандо не отстъпваше:

— Ако ги оставим, може да ни очистят. Така е в джунглата — или ти, или теб…

— Аз също познавам джунглата — отсече Джексън.

Боян предложи:

— Да им се обадим! Да водим преговори.

Фернандо сви устни. Да преговарят, вместо да ги прострелят до един. Които и да са, те са врагове. При това индианци. Полумаймуни. Може би искат да го убият. Но и да не искат, достатъчно е, че знаят пътя за Златния град. Само заради това заслужават да умрат. Всеки, на когото е известна тая тайна, трябва да умре. Всеки… За да остане само той, единствен…

Под мълчаливата заповед на Боян пирогата се плъзна към тресавището. Утита се изправи на носа.

— Бледоликите идват като приятели — извика той на родния си език. — Нека червенокожите ми братя не се крият! Нека излязат!

Тишина.

Лодката намали ход.

— Покажете се! — заговори пак Утита. — Ето бледоликите свалят тръбите си, които изригват мълнии.

Една стрела се заби в борда на лодката.

Камюс извика:

— Обграждат ни!

Наистина откъм отсрещния бряг се отдели лодка. Зад нея друга, трета. Две се спуснаха да ги пресрещнат срещу течението, други две загребаха надолу да им отсекат пътя за отстъпление. Останалите се насочиха право насреща им.

Във всяка пирога седеше един индианец, който понякога спираше да гребе, изправяше се и опъваше лъка.

Някой извика:

— Бледолики, дайте ни Фернандо! И си вървете с мир!