Петър Бобев - Жрицата на змията

Внезапно той отскочи назад. С тихо пощракване на опашката настъпваше една гърмяща змия каскавела. Фернандо знаеше, нейните зъби могат да ухапят и през дрехите, пробиват кожата на обущата дори. Мудна, непохватна, но опасна, смъртно опасна.

Зад него запращя друга змия, обади се трета, четвърта, пета. Той престана да ги брои. Отвсякъде прииждаха каскавели, десетки, стотици може би. Щракаха с опашки, напредваха.

Проклето сборище.

Наистина зло място!

Той се върна бързо и заповяда:

— На път! Веднага! Докато не са допълзели кроталите.

Босите индианци мигновено се озоваха в лодките. После загребаха нагоре да дирят нов пристан за през нощта.

Намериха го едва когато се стъмни съвсем. По тези брегове, обрасли с чудовищна мрежа от коренаци, затрупани с довлечени дънери и затлачени с дълбока тиня, трудно се намираше удобно място.

На брега ги посрещнаха няколко чифта святкащи очи. Индианците запляскаха шумно с греблата и уплашените крокодили навлязоха във водата, освободиха брега. Хората напуснаха лодките, страхливо притиснати един о друг.

Навред ги обграждаше плътният мрак на джунглата, без нито искрица светлина, без нито една светулка дори. Въздухът беше изпълнен със звуци: рев на ягуари, крясък на маймуни, грухтене на каймани, прехласнато квакане на жаби и досадно, подлудяващо скърцане на цикади — като свредел от звуци, който дълбаеше мозъците. Но те бяха познати, близки. Дори гласовете на ягуарите и крокодилите не изглеждаха тъй заплашителни, защото бяха познати. По-страшни бяха другите шумове, провиквания и простенвания, неизвестните звуци, които идваха отвред, грозни, изпълнени със смразяваща закана. Те караха злочестите индианци да отскачат всеки път, когато се осмеляваха да се отделят на няколко крачки от другарите си.

Индианците не обичат да пътешествуват. Целия си живот те прекарват в една местност, по едни и същи пътеки, от които не смеят да се отклоняват. Защото цялата природа е враждебна. Всяка невиждана местност е населена със зли духове, всеки срещнат е враг, който може да изпрати зъл дух.

Така виеха злите духове на тая чужда околност, те надзъртаха от клоните, между стволовете, дебнеха, ненаситни в злината си. Те се кикотеха, те скърцаха със зъби, дращеха с нокти по дърветата.

Най-сетне огънят се разгоря, но индианците не преставаха да трупат отгоре му нови и нови наръчи дърва. Демоните бягат от пламъка.

Лумналите сияния играеха по листата като трепкащ светъл похлупак, който се надуваше, обхващаше все нови и нови клони. Видимият свят сред зловещото нищо нарастваше, сякаш огнените отблясъци разкъртваха черните стени на нощта, издълбаваха сред мрака пещера от светлина.

Ненадейно един индианец извика и посочи с пръст. Всички грабнаха оръжие, погледнаха нататък. В края на грейналия похлупак, сред разредените клони, надничаше, обляно в руменината на кладата, едно огромно човешко лице. То се гърчеше, кривеше устни, мигаше, мълчаливо и заплашително.

Хората отстъпиха към брега, отвързаха лодките, навлязоха вътре.

Фернандо извика:

— Стойте! Това е камък.

Беше разпознал каменната статуя, подобна на статуята, която откриха на Синия бряг. А играта на пламъците раждаше тези злобни гримаси по гигантското лице.

Този път спътниците му не го слушаха. Все едно, че го нямаше.

— Стойте! — кресна повторно той. Никой да не мърда! Иначе ще стрелям.

Хората му трепнаха. Вцепениха се.

Фернандо добави:

— Къде сте тръгнали? Забравихте ли богатствата? Милионите?

В следния миг вцепенението напусна индианците. Те хванаха греблата, отблъснаха пирогите.

Фернандо прецени бързо. Не можеш да съблазниш индианец с милиони. Та той въобще няма представа какво е милионът. Милион — значи много. От десет нагоре всичко е много. А на него му трябва малко — маниока, месо и ракия. Ракия! Само това са възприели от цивилизацията.

Фернандо нямаше избор. Иначе щяха да го изоставят сам на брега. Никой не спря. Нито дори Машингаши. И още нещо. В същия миг той зърна с крайчеца на окото си как от последната лодка се надига една дълга цев. Без да се бави, Фернандо натисна спусъка.

Резкият трясък сякаш срути цяла лавина от звуци. Закрещяха папагали, завиха маймуни, юрнаха се да се спасяват към върховете. Отгоре се посипа град от счупени вейки.

Куршумът улучи готовото за стрелба уме и го разби на трески почти до устата на индианеца, който се готвеше да издуха отровната стрела. Бегълците се заковаха на място уплашени, невярващи. Фернандо не ги остави да се опомнят.