Петър Бобев - Жрицата на змията

Фернандо обмисляше последните подробности — как ще разположи хората си в засадата, как ще нападнат Утита, но така, че да не му дадат никаква възможност за защита. Защото изглеждаше опасна плячка — пъргав като ягуар. Трябваше да действуват светкавично, по фернандовски…

Насреща в едрата паяжина се уплете малка жабка, нашарена в черно и жълто. Заскача, заблъска се — напразно. Лепкавата примка я обхващаше все по-здраво.

Фернандо я познаваше — отровна жаба. С нейния сок индианците понякога мажат стрелите си. Отровна като кураре.

Паякът-птицеяд се измъкна изпод корена, където се бе притаил, забърза по мрежата си като настръхнало малко чудовище.

В същия миг отгоре му връхлетя огромна черна оса. Паякът спря насред мрежата, изправи се, размаха предните си крака да се брани. Осата атакува отново и отскочи назад. Ту отляво, ту отдясно нападаше тя, устремно, неуморимо, като зачестяваше пристъпите си. Паякът се обърка съвсем. Стори му се, че ще успее да докопа омразния си нападател, посегна бързо и политна напред. В същия миг осата се метна върху гърба му й впи жилото си. Паякът замря, краката му се сгърчиха и той се търкулна на земята.

Черната оса го хвана с челюсти и го помъкна заднишком. Фернандо не ги погледна повече — това беше животът в джунглата — и не видя как осата натака плячката си в една дупка, как снесе яйцето си на гърба й и как затрупа дупката с пръст. Личинката й щеше да се излюпи там и да се нахрани с тялото на паяка, който не беше мъртъв, а само парализиран, превърнат в жива консерва.

Индианците правеха утринния си тоалет. Едни чоплеха с игли от краката си личинките на пясъчните бълхи, другите нагласяваха в косите си магическите гребени, трети рисуваха по лицата си черни и червени кръгчета и квадратчета. Всъщност това не беше украса, а магия. Магия, която пази от зли духове, от змии и от чуждо копие, която примамва дивеча, насочва към него твоята стрела, поразява сигурно. Никой войн не излиза, преди да е нашарил, както се полага, лицето и тялото си.

Хората на Машингаши бяха изгонени от племето си, но все пак бяха индианци — тачеха обичаите на дедите си.

Една паякообразна маймуна приближи непредпазливо до лагера, надзърна любопитно, хвана се с опашка за клона и увисна на нея с разперени крака. Така изкривена, с уродливо нагънати крайници, опулена, тя напълно заслужаваше името си, приличаше досущ на огромен увиснал паяк.

Наоколо нямаше по-добър прицел. В джунглата рядко попада плячка долу, рядко слиза от недостъпните клони. Преди Фернандо да посегне към пушката, Машингаши грабна едно уме, усука пъргаво опашката на стрелата с памук, натика я в цевта и духна.

С вик маймуната се метна на най-близкия клон. Разгледа уплашено забитата в рамото й болезнена пръчка, хвана я с ръце и със зъби и я издърпа.

— Ох, ох, ох! — като човек викаше от болка тя, ближейки кървящата рана. Грабна няколко листа и ги натика в дупчицата, като не спираше да скимти и да се оплаква.

После отровата подействува. Животното почна да клюма, политна, но хвана с ръце и опашка за клона. Скимна му нещо, скочи на съседното дърво, преметна се на друго, запълзя от клон на клон вяло, като пияно, изгубило пъргавината си.

Машингаши скочи подире му да го догони. Не се знае кой може да ти грабне плячката в последния миг — я дива котка, я оцелот, я харпия. Всеки е гладен за месо.

След малко той се върна. В едната си ръка носеше мъртвата маймуна, а в другата — някакъв странен предмет, подобен на чанта с презрамка. Подаде лова си на индианците, които тутакси разпалиха огъня, и пристъпи към главатаря си.

— Машингаши гледа — под папратта скелет, до него чанта.

Фернандо скочи.

— Скелет с чанта? Къде?

Индианецът го поведе през гъстия шубрак. На тридесетина метра от лагера, опрян между дъсковидните корени на едно дърво, лежеше бял скелет. Но без глава.

„Дали е минала през моята ръка?“ — помисли си неволно Фернандо. После се наведе да огледа почвата наоколо. Не намери нищо освен два кабара на обуща, които се разпаднаха от ръждата, щом ги допря.

Нямаше нищо интересно. Той се върна при реката и взе донесената от Машингаши чанта. Наистина обикновена чанта, залята със сок на хевея. Там, където желязото се бе стопило, превърнато в червен прах, единствен каучукът бе изтраял.

Какво ли имаше вътре?

Навярно нещо ценно. Иначе не биха си губили времето да я обливат с каучук.

Фернандо сряза чантата с мачета, разтвори я и измъкна отвътре къс пожълтяла хартия. Разгъна я предпазливо.