Петър Бобев - Жрицата на змията

Боян отстъпи крачка назад.

— Как можете да говорите така? Културен човек, лекар…

— Ако бяхте живели в този ад толкова време, и вие щяхте да говорите тъй…

— Не! — оживи се Боян. — Не така! За мен има само един живот. Тук. Него трябва да направим по-добър. Тия хора имат нужда…

— Знам от какво имат нужда — прекъсна го Джексън. — Но всеки, който идва при тях, идва, за да им отнеме нещо, не да им даде.

— Вие също — подметна жлъчно Боян. — Хинин за злато!

Очите на мисионера светнаха гневно.

— То не е за мен.

— А за кого?

— За Църквата. За Спасителя.

— Защо му е на Спасителя злато?

— Църквата върши благотворителност. Приюти, училища, помощи…

— А нещичко за първосвещениците?

Джексън не отговори веднага. Повървя малко. После спря.

— Лукавият често ми нашепва такива мисли. Мъчи ме, пече ме на своя огън, огъня на съмнението. Най-тежката мъка — съмнението. Не притуряйте нова жарава към огъня на Лукавия!

И млъкна съвсем.

В три часа ненадейно се смрачи. Стана толкова тъмно, че хората не се виждаха един друг. Сякаш нощ. Отдалеч се дочу приближаващ тътен, който нарасна и се усили. Вятърът връхлетя с плясък върху горския покрив. Клоните заскърцаха, затрещяха. Поръсиха се начупени вейки.

И изведнъж с трясъка на мълниите се стовари дъждът, като чудовищен водопад. За няколко минути земята под краката им се превърна в мътночервена река. Зашуртя, заклокочи отвред, от всеки лист, от всеки дънер, от всеки клон. Мъховете по дърветата провиснаха като измокрени бради.

Дъждът секна тъй неочаквано, както дойде. Джунглата просветна неестествено бързо. Но горските великани още дълго изръсваха омокрената си зелена козина.

Пътешествениците пристигнаха в геята по светло. Стопанинът й ги преведе предпазливо край заредените капани, а пред колибата ги посрещна цялото й население.

Утита рече:

— Моето племе не приема така гости. Поздравленията са дълги, знак на особено внимание. Но Утита научи, че белите не харесват дългите приветствия. При това и Утита бърза. Затова добре дошли! Този дом е ваш.

Боян влизаше за пръв път в колибата на шуар, ловец на черепи. Погледът му зашари из кръглата й вътрешност. Видя сигналния барабан в средата, наровете, огнищата. Видя наредените на една стойка умета — черните блестящи оръжия на смъртта.

Докато Доналд Джексън преглеждаше болния, Боян пошепна на Жак:

— Виждаш ли ги, ужасът на Амазонка! Някога, за да се предпазят от безшумната смърт, която излитала от тези черни цеви, испанците се омотавали във вълнени одеяла. Представяте ли си мъченията им в тази жар? Но никой не ги свалял. Предпочитали да умрат от топлина, а не от кураре.

Мисионерът се върна при тях усмихнат.

— Можеше да бъде много по-лошо. Сред този ад на болести. Обикновен грип. Ние, белите, им го докарваме като лека хрема, слабо покашляне. А за тях, за техните организми, които още не са изработили противоотрови, най-леката хрема често се оказва смъртоносна. Обезлюдява цели области. Преди няколко дни това момче ходило надолу по реката, срещнало някой бял човек и ето… Ако зависеше от мен, не бих пуснал тук никакъв пътешественик, без да го държа десет дни под карантина. Всеки, който добара една хрема, може да стане масов убиец…

Утита се въртеше смутен около тях.

— Бъди спокоен! — рече мисионерът. — Ще го изцеря. Ще прогоня злия дух.

Жените и децата зашумяха в радостна глъчка, а той добави:

— За щастие имам достатъчно сулфатиацол.

Предложиха им вечеря, най-хубавото според индианците: престояли яйца, тлъсти дървесни личинки, медени мравки и гъсеници.

Но Джексън не за пръв път се отърваваше от такива угощения. Въпреки че бе прекарал дванадесет години в гладната Амазония, не бе успял да се приучи към тая храна. Предпочиташе да не яде.

— Аз нямам право да ям лакомства — обясни той сериозно. — Храната ми трябва да бъде проста. Дайте ми питка маниока и няколко банана.

Индианците го разбраха. Във важни моменти от живота те също се подлагат на пост. Особено дълъг и тежък е постът във връзка с приготвянето на тсантса.

Утита не настоя повече.

Покрай мисионера се отърваха и спътниците му. След вечерята мъжете излязоха пред геята. Седнаха на пейката и простряха краката си върху поставените водоравни пръти.

— Заради пясъчните бълхи — обясни Утита. — Снасят яйца между пръстите. Личинките гризат месото. Страшно смъди. Понякога човек умира. Затова — краката високо! Да не ги достигат бълхите.