Петър Бобев - Жрицата на змията

Четирмата навлязоха в гората. Боян затаи дъх. Стори му се, че се гмурна в някакъв изумруден океан, който го затисна отгоре с планините от листа, с аромата и със страшната си непрогледност. Цареше необичайна тишина. Изрядко звънваше с гласчето си птицата-звънар. А дърветата бяха тъй нагъсто, сякаш се сливаха в една плътна стена. Отдолу се провиждаха обрасли е мъхове и лишеи дъсковидните им корени-подпори, но нагоре всичко се сливаше в една безлична зеленина, уплетена с лиани като вътъка на вълшебен килим.

Утита водеше напред, като от време на време разсичаше с мачета си някоя препречена лиана, въздушен корен на филодендрон или дива лоза. Следваха го Жак и Боян, а след тях крачеше мисионерът. Движеха се спокойно, без да очакват никаква опасност.

Доналд Джексън заговори на английски, за да не го разбере Утита:

— Знаете ли, че нашият водач е извършил петдесет и две убийства?

Жак Камюс и Боян се извърнаха слисани.

— Петдесет и две!

— Да — потвърди мисионерът. — Кръвно отмъщение, предпазване от духове, суеверия! Дойдоха войници, арестуваха го, ще го съдят. А за какво? Ако рекат да накажат всеки, който е убил съседа си, трябва да избесят цялото им племе. Намеси се обществото — пуснаха го. Дойде си той и — чудо! Вече не реже глави. Грижата му е само да опази своята.

На пътеката лежеше едра жаба, странна жаба с проточен език, дълъг цял метър.

— Не е език — обясни мисионерът. — А змия. Неглътната. Тази жаба се храни със змии. Много по-големи от нея. Сякаш им отмъщава за мъките на цялото жабешко племе. Понеже плячката й не може да се смести в корема наведнъж, тя я поглъща на части. Може да обядва така няколко дни наред.

Като отминаха малко, Боян каза:

— Аз смятах, че ловците на глави се срещат само в Еквадор и Перу.

— Не само там — отговори Джексън. — Те бягат от белите, натикват се в най-глухите пущинаци, за да опазят обичаите си.

— Диваци! — подметна Камюс.

— Нещастници! — възрази мисионерът. — Не знаят какво да правят. Страх, това е животът им. Страх от белите, страх от животни и стихии, страх от духове. Измират, знаете ли как измират? Не им стига тяхното самоунищожение, ами и болести: малария, проказа, едра шарка, дизентерия, та дори чума. Как още съществуват? Затова са такива. С едно ухо слушат бога, с другото — сатаната. Ето и този Вачапа. И той взема от мен лекарства, вижда, че са по-добри от баенето на магьосника, но за всеки случай, за по-сигурно, посяга и към главата на съседа си.

Боян каза:

— Не познавам местните условия. Но имам мнение. По-малко евангелие, повече хляб! Храна им липсва. Нравите са следствие на целокупния живот. Канибализмът е бил резултат на глад. Тук също. Глад — джунглата такава, каквато е, не е в състояние да изхрани повече хора. Затова те се избиват.

— Какво да сторим? — вдигна рамене Джексън.

— Да ги научим как да произвеждат повече — отвърна без колебание Боян. — Яви ли се обилието на храна, по-лесно ще възприемат вашата истина: не убивай!

Мисионерът отсече рязко:

— Аз съм тук да спасявам душите им! Само за това!

Боян не му възрази. Знаеше, че е безполезно. И той не беше тук, за да спори с мисионери.

При първото паднало дърво групата спря. Утита измери с око къде да разсече по-удобна пролука за минаване сред клоните му, а Боян се наведе да вдъхне аромата на една прекрасна орхидея.

В този миг нещо тънко и зелено се стрелна към него. Но Утита излезе по-пъргав. Замахна с мачета и още във въздуха сряза на две змията.

— Отровна! — каза кратко той през рамо, без да прекъсне работата си.

Боян изтръпна. Ето как става всичко. Миг, и те няма! Край! Край на научните хипотези, на любовните блянове, на великите идеали. Джунглата те поглъща, вечна, непроменена от милиони години, със свои неотменими закони.

Законите на джунглата!

Покатериха се върху огромния прогнил дънер, който гъмжеше от мравки, бръмбари и стоноги, и продължиха нататък по тясната пътечка — жалка пукнатина сред зелената скала на гората.

— Всеки път се вълнувам — започна мисионерът, а Боян си помисли на ум: „Нима можеш да се вълнуваш?“ — Вълнувам се като пред изпит при всяко лекуване на индианец. Не толкова заради пациента. Аз трябва да им докажа, че моето изкуство е по-добро от изкуството на техните шамани, че моят бог е по-силен от техните духове.

— Само за това? — възкликна смаян Боян.

Мисионерът сви рамене.

— А заради живота им ли? Белите заграбват всяко по-плодородно кътче. Изтласкват ги в пущинаците, сред змиите и комарите. Знаете ли какво представлява животът им? Мъка, глад, болести! Казах ви и преди малко — и страх. Всяка жестокост е плод на страха. Защо да ги лекувам тогава? Защо да отблъсквам смъртта? Та тя за тях е истинско избавление. По-добре да спасявам вечното у тях, душите им. За вечния живот.