Петър Бобев - Жрицата на змията

Луната се скриваше зад високите върхари. Черни сенки полазваха по водната повърхност. И ставаше чудо. Потичаха две реки, две реки в едно русло: река от течно сребро и до нея река от смола. Отгоре, към кръгозора, сред звездните рояци блестеше Южният кръст.

Сенките пъплеха бързо, удължаваха се. Катранът изтласкваше среброто, превземаше цялото легло. Остана само едно тясно сребърно ручейче, но и то се изтъни, пресъхна.

Настана мрак — плътен, грозен, заплашителен.

Но Фернандо Бендейра не се боеше.

Когато имаше защо, той умееше да бъде смел. Рядко смел. А сега имаше защо. Не беше като снощи, когато им хрумна да спасяват някакъв мръсен дивак. И каква полза от това? Защо трябваше да рискува живота си, да намушкат корема му с бамбуковите си шишове или да го нанижат на отровните си стрели? Каква полза? За него, та и за дивака. Нали утре вечер ония пак ще го издебнат? Все ще му вземат главата. Колцина са индианците, които са дочакали естествена смърт?

Край лодката танцуваха бледи светлинни. Отражения на звездите ли бяха? Но не! Звездите стоят неподвижни, а тези шареха по всички посоки. Ясно, водни светулки, чудноватите светещи рибки на Амазонка. Като рой истински светулки, те се виеха из водата, догонваха се, преварваха се, създаваха странна илюзия — сякаш не вода, а огнена мрежа, по която се хлъзгаше пирогата.

Фернандо съзнаваше, че се впуска в опасно приключение. Но съзнаваше и друго — че то заслужава риска. Той нямаше да се уплаши. Дори ако срещнеше шайката на Канирса, непознатия отмъстител.

И в по-големи беди е изпадал. През войната и след това. Нали във войната провери себе си? Нали тогава откри, че е смел. Орден до орден. Откри още нещо — щом си смел, използувай тая смелост за себе си. Не за някакви си идеали. Убивай, рискувай и своята кожа, но за пари, не за тенекиени дрънкулки.

В мирно време има място за художници, за музиканти… Само за храбреци няма. Войната ги създава, а после — на улицата. Не убивай! Че защо? Защо преди това си бил длъжен да убиваш, а сега нямаш право?

Дълго се лута той в живота. Къде да приложи безстрашието си? Да стане дубльор за опасните сцени на киноартисти, звероукротител, ловец на жакаре? Не, не си струва, слабо плащат.

Слиса се Рио от смелостта на Фернандо Великолепния. Веднъж цяла нощ улисва полицията с престрелки сам, докато момчетата му обраха дома на кафеения крал, който нямаше вяра в банките. Друг път скочи с парашут върху покрива на банката и през оберлихта проникна вътре. Навсякъде имаше сигнални апаратури, на всяка врата, на всеки прозорец. Само за тавана не бяха помисляли инженерите… Ами Винченце и Феличе? Сдружиха се да го премахнат. Търсеха го под дърво и камък, смятаха вече, че е напуснал страната, а той се вмъкна по водосточната тръба в апартамента на Винченце, когато се наговаряха с Феличе, и ги застреля.

Наистина тук, в джунглата, нямаше къде да разгърне дарбите си на организатор и стратег в целия им блясък, но все пак можеше да покаже туй-онуй.

Изведнъж нещо изпръхтя зад него. Той измъкна пистолета. Стреля мигновено. Това в него беше повече рефлекс, а не съзнателно действие. Който по-рано натисне спусъка — печели.

Сега зад него нямаше никой.

Чу се шум отдясно, отляво, отпред. Той се озърна. Взря се в черната вода, където лудуваха някакви едри животни.

Крокодили?

Не! Крокодилите не скачат така. Фернандо прибра с виновна усмивка оръжието си. Беше го обградило стадо речни делфини-инии, пъргави и шумни, но безвредни.

Играеше им се, нищо друго.

Ненадейно той видя няколко плъзгащи се по водната повърхност сенки, които бързаха да пресекат пътя му. Отпред и отзад. Обграждаха го. Гърмежът му го бе издал.

Фернандо насочи напред пистолета.

— Кой е? — запита той.

От една лодка отвърна непознат глас:

— Синът на Ватупи!

Бразилецът натисна лудо веслото.

— Умри, куче! — извика след него гласът и цял рой стрели избръмчаха като освирепели оси.

Миналата нощ Канирса бе подминал лагера на пътешествениците, след като носачите им ги бяха напуснали. Той диреше огън. Не можеше да допусне, че ще го оставят да изгасне. Цял ден ги бе търсил нагоре, отвъд Синия бряг, а когато разбра, че жертвата му се е изплъзнала, върна се назад, да я дири отново.

Сега нямаше да му избяга. Там, край къщата на омразния бял, Канирса трябваше да се крие. Сега беше друго, наоколо джунгла. Вече щеше да вземе тсантсата му.

Фернандо видя как две пироги препречват пътя му. Вдигна револвера и гръмна. Гръмна още веднъж. Двамата индианци се катурнаха без вик във водата. Другите, изправени в едноместните си лодки с опънати лъкове, се поколебаха. Смаяха се от умението му да борави с пистолета. Отде можеха да допуснат, че в Рио нямаше по-добър стрелец от него? Той опита да се измъкне. Но гневният вик на Канирса подгони напред преследвачите му.