Петър Бобев - Жрицата на змията

Утита погледна към него.

— Те имат право. Аз съм рязал глави на техни близки. Те са длъжни да ми отмъстят.

Мисионерът се вгледа в лицето му.

— А ти, сине, кой си?

— Утита! Навярно си слушал за мен?

Джексън премисли малко.

— Да, слушал съм. И хубаво, и лошо. А сега къде си тръгнал?

— При теб.

— За какво?

— Синът ми Тукупи е болен. Ще умре. Тсапау ме накара да викна шамана. И той рече така: „Вачапа е пратил зъл дух.“ Ти знаеш какво значи това. Но Утита не иска вече. Той обеща на белия вожд с черната дреха… И ето тръгна да дири Белия шаман, да дири лек за сина.

Мисионерът заговори. За пръв път Боян долови малко топлота в гласа му.

— Добре си постъпил, Утита. Ще дойда в твоята гея. Но не сега. Уморен съм. При това и лекарствата ми са в къщи. Ела с нас! Утре заран ще тръгна с теб. С божия помощ ще спасим Тукупи.

Утита влезе в лодката и улови едното весло. Наместиха се всички и продължиха пътя си, следвани от облаци комари. Наоколо се рееха безброй светулки, сякаш лодката се бе врязала в някаква полудяла галактика от мигащи звезди. Цвърчаха цикади, прелитаха прилепи, избръмчаваха като далечен самолет едри бръмбари. Кайманите се разговаряха нещо на своя грухтящ език. Виеха зловещо, сърцераздирателно маймуните-ревачи.

Една огромна светулка кацна върху рамото на Утита и освети мускулестото му тяло. Боян протегна ръка.

— Какво е това? — запита той, задъхан от вълнение.

В дланта му лежеше тежък амулет от зелен нефрит, окачен на шията на индианеца. А в Бразилия няма такъв нефрит. Но не само това. Прекрасният камък беше шлифован в чудна форма — човек с голяма глава, с брада и ръце на корема, миниатюрно копие на изровената статуя над Синия бряг.

Утита мълчеше. Колебаеше се.

— Какво е това? — повтори въпроса си Боян.

Индианецът въздъхна:

— Белият човек спаси живота на Утита и сега животът на Утита принадлежи на белия човек. Утита ще му разкрие всичко, но не сега. Не тук. Другите не трябва да чуят. Утита няма право да говори, защото тогава ще умре. Но белият човек и Утита сега са едно.

Боян седна примирен на мястото си.

— Добре! — каза той.

Скоро лодката се прилепи до брега на мисията. Пътниците я привързаха към дървения пристан и се запътиха към постройката.

Пред входа Утита хвана Боян за ръкава.

— Чакай!

Археологът се обърна нетърпеливо:

— Слушам те, Утита.

Индианецът го погледна в очите.

— Който иска живота ти, е враг. Който спаси живота ти, е брат. Белият човек спаси живота на Утита. Той е брат на Утита.

— Хубаво казано — кимна Боян.

И си помисли. Проста и правдива логика. Но приложима само за джунглата. Не и за града. Там всичко е тъй сложно.

Утита добави:

— Нека белият брат вземе амулета, щом толкова го харесва. Той е дар на Утита от жените-господарки.

— От кои?

— Жените без мъже.

Боян усети как дъхът му спря.

— Амазонките!

Той хвана индианеца за раменете.

— Значи, съществуват! А ти виждал ли си ги?

— Утита живя сред тях три луни.

— В Розовия град?

Утита кимна с глава.

Боян седна на пейката до входа. Дръпна до себе си и индианеца.

— Утита, разказвай! Разказвай! Как се отива там?

Изведнаж Утита се изправи.

— Защо пита белият брат?

— Защото искам да отида в този град, да го видя, да видя…

Индианецът мълчеше. После поклати глава.

— Не може! Никой няма право да отиде при тях неканен. Наказват със смърт.

— А ти?

— Господарките сами извикаха Утита. Понякога съвсем рядко те поканват при себе си мъж. Храбър мъж. Много храбър. Защото искат да имат храбри деца. Оставят пред геята му знака си, стрела с кичур женски коси.

Боян стана.

— Ти ще ме заведеш! Нали знаеш пътя? И ще се върнеш. Само ще ми го покажеш.

Индианецът продължаваше да клати глава.

— И да знае пътя, Утита няма право да обади… Няма… Господарките завързаха очите му. Така го заведоха. Да не разбере къде е изгрев, къде е залез.

— Нима нищо не си спомняш? — запита отчаян Боян. — Съвсем нищо?

Утита отвърна:

— Всички знаят едно — пътят е тежък. Страшен. Най-първо Скритата река, после Водната смърт и най-сетне Мъртвата гора. А сред нея — градът на господарките.

Археологът се замисли. Какъв смисъл крият тези странни имена? Проста измислица ли са на богатото индианско въображение или съдържат някаква истина? Във всяка легенда се крие поне зрънце истина. Къде е тук истината?

Утита заговори тихо, някак умолително:

— Нека белият брат да не мисли за това! По-добре е! Който отиде неканен там, загива. Господарките го принасят в жертва на своя бог. Бог-чудовище.