Петър Бобев - Жрицата на змията

Важното беше да се измъкне от непрогледния мрак на джунглата, да стигне до реката по светло. Там и нощем се вижда добре, особено когато грее луна.

Над главата му се дигна страшен вой, крясъци и писъци — цяло стадо маймуни-ревачи профуча от клон на клон. Подире им се стрелна пъстър оцелот, подобен на малък ягуар, подметна се с огромен скок и още във въздуха улови подгонената маймуна.

След малко друга битка привлече погледа на индианеца. Гвианският ястреб, който се виеше над дърветата, се спусна като камък и впи нокти в една малка маймунка-игрунка. Но не можа да засити глада си. Отдолу, почти отвесно, се надигна черната харпия, гигантският ястреб на джунглата, и връхлетя срещу победителя. Преди той да се опомни, харпията стисна главата му в страшния капан на ноктите си, обезвреди така клюна му и почна да го разкъсва, като крещеше, доволна от двойната плячка.

Друг път Утита не би пропуснал такъв случай. Та това е чест и гордост за всеки индианец. Не всекиму се удава да убие харпия, тази силна като орел и храбра птица. Нейните пера са най-желаната украса за главата на всеки войн. Маста и месото й са лекарство за всичко.

Но сега Утита дори не я погледна, а продължи да бяга, раздран и окървавен от бодливите лиани, които му препречваха пътя.

По едно време му хрумна друго. Той кръшна встрани и се свря в храстите, решил да изчака преследвачите си. Ала те подушиха навреме засадата и не се появиха.

Той пак затича надолу. Та нали враговете му целяха именно това — да го забавят, да го задържат в гората до мръкване?

Нощта настъпи изведнъж, като наводнение от мрак, заля ниските шубраци, удави гъстия склоп на лисната, заличи дънерите в черната си мътилка.

Когато преследвачите го настигнаха, до реката оставаха само двеста-триста крачки. Утита обърна пушката и я изпразни напосоки. Не разбра улучил ли бе, или само бе изхабил патрона напразно. Раненият индианец не вика, не издава болката си, търпи. И Утита така би замълчал. Само би стиснал зъби и толкова.

Насочени от огънчето на изстрела, няколко копия профучаха край него. Едно раздра рамото му. Но той не спря, а продължи да се носи напред…

А това? Какво ставаше?

Може би губеше кръв от раната — краката му почнаха да отмаляват, да се забавят, да спират против волята му. Отказваха да се подчиняват.

И тъкмо на речния бряг хайката го настигна. Той стреля отново и отново не разбра ударил ли бе някого.

Утита падна по гръб. Така, от земята, видя как го обкръжиха няколко задъхани индианци, как замахнаха с копията…

Доналд Джексън откри корабокрушенците на смрачаване. След земетресението той се качи на една пирога с Чириапа и с още двама индианци и пое нагоре по реката. Откри ги по гласа на ягуара и по нетърпеливото грухтене на кайманите.

Кръвожадните влечуги обсадиха тутакси лодката му, сблъскаха се край нея, защракаха челюсти. Очите им, вторачени, хищни, святкаха като червени въглени. Греблата почнаха да отскачат от бронираните туловища. Но лодката продължи напред, следвана от този зловещ ескорт. Накрая спря. Повече не можеше. Около островчето се простираше жив, яростен риф от озъбени муцуни и бясно шибащи опашки.

Доналд Джексън даде знак на гребците, после гръмна право в устата на най-близкия крокодил. Чудовището подскочи и се преметна настрана, като ревеше от болка. Щом видяха, че е ранено, другарите му се струпаха отгоре му да го разкъсват. Така, улисани в канибалското си пиршество, те поочистиха пътя и индианците вмъкнаха ловко пирогата в тая жива пролука. След втория изстрел достигнаха малката суша.

Пръв се възползува от неочакваната помощ ягуарът. С огромен скок над настървените каймани той се хвърли към лодката. Но куршумът на мисионера го посрещна още във въздуха. Гребците отдръпнаха навреме лодката и тежкото тяло се стовари сред крокодилската глутница.

Чудовищата се сборичкаха за плячката, струпаха се във вдъхваща ужас кипнала купчина, в някакъв замайващ водовъртеж от стръв и безпощадна жестокост. Мощните им туловища надигнаха лодката, заблъскаха я с роговите си гърбове.

Но тримата пътешественици все пак успяха да се метнат в нея невредими. Хладнокръвните индианци бързо загребаха назад. Крокодилите се юрнаха подире им, шибаха с опашки, скърцаха зъби, ръмжаха. Но постепенно, един след друг, почнаха да изостават, разбрали, че плячката им се изплъзва.

Тогава мисионерът остави пушката до себе си.

— Е, откриватели! — подметна той. — Изпариха ли се желанията ви? Или смятате, че още веднъж ще идвам да ви измъквам от зъбите на крокодилите?