Петър Бобев - Жрицата на змията

Хората ритаха с обуща ужасните муцуни. Кайманите се отдръпваха за малко, после отново налитаха, изтласквани от прииждалото множество. Но не само това. Ставаше още нещо, още по-заплашително. Малкият остров се разпадаше, рохкавата пръст се ронеше бързо, подмивана от буйната вода. Спасителната площ неусетно намаляваше…

През нощта състоянието на Тукупи се влоши още повече. Злият дух говореше чрез устата му странни думи, сякаш не от тоя свят, думи от царството на сенките — глухи, неразгадаеми. Духовете го дърпаха, искаха живота му.

Майка му, Тсапау, се щураше из геята мълчалива, улисана, разтребваше, готвеше, но в очите й Утита четеше нескрит укор. Тя не можеше да го разбере. Не го оправдаваше. Само веднъж промълви полугласно:

— Всички бащи правят така. Страхува ли се вече Утита?

Той не й отговори. Ясно, и тя като шамана смяташе, че се е променил, че е станал страхливец.

Втората му жена също не скриваше недоволството си. Мърмореше непрестанно и забодената в долната й устна бамбукова пръчка трептеше бързо-бързо като забита стрела.

— Не бива да викаш синовете си по име, за да не чуят демоните и да им напакостят. Казвах ти: „Не го наричай Тукупи, а — Втория син на Утита!“ Така знаят всички, тъй правят. Само ти…

И наистина така правеха всички. Само той пренебрегваше родните обичаи. Дали не грешеше? Можеше ли той единствен да бъде прав, а всички останали да се мамят, да вършат глупости?

Защо бледоликите можеха да се викат, колкото щат, без да се намери демон, който да ги накаже за това?

Утита взе гърнето за варене на боб и две маниокови питки и тръгна. Тръгна бързо, с широка крачка. Най-късно до вечерта трябваше да стигне при Белия шаман, да получи лекарството и веднага да поеме назад, за да бъде в къщи до заранта. Да помогне, ако може още да се помага…

Тръгна сам. Не взе Ауаке, който искаше да го придружи. Остави го в геята. Там бяха нужни опитни стрелци, ако някой отново опита да я нападне. А по път в такъв случай е по-добре да си сам. Когато нападаш, трябва да бъдеш с другари, за да не ти се изплъзне врагът. Но когато си преследван, трябва да бъдеш сам, да бягаш, където поискаш, без да се грижиш за друг.

Някаква свръхчувствителност като на див звяр му подсказваше, че сега той е преследван. Не можеше да си го обясни, но не се мамеше. Необичайно изпукване на съчка, трепване на вейка и най-вече — туканите. Ето, щом ги доближеше, те се разхвърчаваха от клон на клон и почваха да крещят тревожно, предупреждаваха другите горски животни, че иде враг. Чак след неговото отминаване те се поуспокояваха. Поуспокояваха се за малко и след това отново се развикваха, както викат само за ягуар или за човек.

Белите хора не живееха в такъв страх. Около техните геи не обикаляха ягуари, нямаше змии, вечер не ги дебнеха съседите, за да им вземат тсантсите. Живееха добре. Утита не можеше да забрави нищо от това, което видя при тях от първия до последния ден. Те бяха и по-силни, и по-спокойни, и по-охолни… Дойдоха един ден десет бели войни и запитаха: „Кой е Утита?“ Когато той се обади, те се хвърлиха отгоре му, свързаха му ръцете и го метнаха в ревящата лодка, която сама плава по реката. Никой не можа да му помогне, дори шаманът, който беше до него. Тогава Утита разбра, че и шаманът е по-слаб от бледоликите. Отведоха го в едно огромно селище, гея до гея, като канари. Утита се слиса, главата му се замая. Вкараха го в една голяма гея, направена от камък, по-голяма от строежите в града на жените-господарки, и го затвориха с желязна ограда. Той скачаше, блъскаше, дърпаше. Но решетката беше яка, не отстъпваше. Минаваха дни. Утита мислеше, че ще умре от мъка. Липсваше му свободата, волният простор на родната джунгла, близките му. Задушаваше се сред каменните стени. Най-сетне един ден го отведоха при белия вожд с черната дълга дреха. Вождът гледаше сурово. Запита го на родния му език:

— Утита, признай! Колко души си убил?

Утита почна да брои, тъй както брояха всички от племето му: един пръст, два пръста, три пръста, четири пръста, една ръка, един пръст на лявата ръка, два, три, четири, свършиха се двете ръце. Толкова знаеше! В родния му език нямаше повече числа. Те не бяха нужни на шуара. Важно е да знае дали врагът е сам, или са двама, за да прецени как да се пребори с тях; ако са повече от пръстите на двете ръце, те са много. Всичко, което е повече от десет — деца, папагали, агами, врагове — е много. Така отвърна и Утита:

— Много!

А помнеше поотделно всеки от убитите, помнеше и защо ги бе убил. Само броя им не можеше да каже.