Петър Бобев - Жрицата на змията

Карта! Грубо нахвърляна с молив.

Фернандо ахна.

Амазонка! Скритата река! Мъртвата гора! Нали това спомена и Утита?

А сред гората — Златния град! Храмът на змията, Пирамидата на слънцето, Гробницата на мумиите, Дворецът на върховния жрец, Библиотеката на бронзовите плочки!

Сън ли беше това? Или мистификация, жестока шега?

Фернандо се наведе над картата, задъхан от вълнение. Сложи пръст, придвижи го по Амазонка. Ето един приток, втори! А между тях — Скритата река!

Нима имаше друг приток освен тези, които той знаеше? И то само на няколко километра оттук? Пръстът му тръгна по начертания с червен молив път по Скритата река. Навътре, все навътре в джунглата. Достигна зеления пръстен около града — Мъртвата гора!

Какво ли пък значи това — изсъхнала гора или…

И там, където Скритата река се раздвояваше, точно на брега червено кръстче — Тайния вход!

А малко по-навътре друго кръстче — Подземието на немия кротал!

Няма що! — усмихна се Фернандо. — Звучни имена! Многозначителни! Само камънаци не се крият така — зад скрити реки, мъртви гори, кротали. Там има богатства: злато, диаманти, изумруди…

И всичко това ще му принадлежи, ще принадлежи на Фернандо Великолепния. За да върне предишната си сила, някогашното си великолепие. Не. За да придобие още по-голям блясък. С пари се постига всичко. Защо да не стане той крал на кафето, крал на диамантите, председател на републиката? Защо?

Нищо няма да го спре! Ни тайни входове, ни кротали, ни гори! Някои говорят, че в Златния град живеят човекоядци. Жреците им изваждат с каменен нож сърцата на жертвите и ги окачват като медальони на шиите си, а телата хвърлят на тълпата, за да си ги опече. Нека! Няма да го уплашат и канибалите! Щом като някъде злато, Фернандо ще се добере до него. На всяка цена! Ще го има!

Той извика помощника си:

— Променяме плана. Няма да закачаме Утита. Ще тръгнем направо.

— Къде?

— Към Златния град, глупчо! Направо към Златния град!

Машингаши се запъна:

— Там са жените-господарки! Забранено!

Фернандо се разсмя дръзко.

— За смели мъже няма забранено. Посягаш и вземаш. Забраненото е за страхливците.

— Но…

— Никакво но! — викна Фернандо. — Хапваме набързо и тръгваме!

След четвърт час маймуната бе оглозгана до кости и групата пое по реката с три пироги.

Седнал на носа, Фернандо се взираше в бухналата зеленина, като насочваше лодката до самия бряг, без да мисли за опасността да заседне в тинята. Уплашените каймани бягаха с шумни плясъци на опашките към дълбочините. Орляци фламинги се вдигаха пред тях като розови облаци, пробягваха странни птици с дълги половинметрови пръсти, които ги поддържаха върху водните лилии.

Фернандо се взираше във всяка извивка и всеки залив, обхождаше и най-малкия разлив на реката, навлизаше във всеки ручей. Не, все не беше Скритата река.

Мухите пиуме налетяха и ту един, ту друг гребец оставяше за миг веслото, за да се плесне по гърба, по рамото или по бедрото и да размаже кацналото насекомо. Пред очите се въртяха облаци очни мушици, иначе безвредни, но досадни, навиращи се в очите. Смъдяха, възпаляваха ги.

Върху притихналата вода на заливчетата лежеха безброй жълти листа. Понякога някой лист трепваше, скачаше напред и след това отново се отпускаше безжизнен.

— Риба-лист! — подхвърли Машингаши. — Дебне по-малки рибки.

Фернандо кимна. И при хората е същото. Гледаш го безвреден като лист, не го забелязваш дори, а той опасен — като неговия Жоао.

Към обяд, когато слънцето увисна на зенита и хората изгубиха сенките си, малката ескадра навлезе сред един безреден архипелаг от острови и островчета, лабиринт от протоци, тинести плитчини и блата, обрасли с непроходими водни растения. А сред тях — гъмжило от влечуги. Анаконди до осем-девет метра, самотни или на двойки, водни змии, стада крокодили. Нахални, дръзки, сякаш невиждали човек, те обграждаха лодките, посягаха да се прекатерят вътре. Анакондите вдигаха глави и така, съскайки и опипвайки въздуха с език, ги съпровождаха, разлютени, готови да се метнат отгоре им като опънати лъкове. Настървени хищни костенурки се боричкаха с греблата, отчесваха от тях цели трески с острите си клюнове.

— Само да им паднеш! — пошегува се Машингаши, но шегата му не предизвика усмивка на ничие лице.

Фернандо забеляза как цветът на реката се променя, явен признак за близостта на мощен приток. Значи, картата не лъжеше. Колкото отиваха по-нагоре, толкова водата ставаше по-бистра.