Петър Бобев - Жрицата на змията

„Ако не знаех какво диря, никога не бих навлязъл в тоя тинест ад“ — помисли си Фернандо. — Ясно защо досега никой не е намерил Скритата река…

Тогава видя първия праг. Сред него се издигаше неголям остров, обрасъл с дървета, по чиито долни клони още се развяваха като проскубана сива козина натрупаните от наводненията изсъхнали треви. Прагът беше нисък, не повече от метър, но водата се свличаше по него така запенена и бърза, че не оставяше ни мисъл за преминаване.

Пирогите продължиха напред. Отминаха острова. Но и там същото — пак бързей. Обходиха цялото устие, накъсано в сложна делта от запенени ръкави, оголени скали и затлачени, обрасли с храсталаци и камъш острови.

Нямаше друг изход. Щат не щат, трябваше да преминат през някой праг. Бразилецът избра сравнително най-тихото място и се провикна:

— Скачайте във водата! Всички! Пренесете лодките в дълбоката, по-спокойна вода!

Налагаше се да прегазят стотина метра, и то във вода до колене, не повече. Но индианците останаха в лодките. Обикновено тъй покорни, тоя път те като че ли не бяха чули заповедта.

— Хайде, момчета! — повтори Фернандо усмихнат. Но зад тая усмивка се криеше заповед, която не търпеше неподчинение.

Забили погледи в греблата си, помощниците му не трепваха. Какво мислеха, какво криеха зад непроницаемите маски на бронзовите си лица? Може би се страхуваха от пиранхи и крокодили. Някой трябваше да им даде пример.

Фернандо скочи във водата.

— Хайде след мен. Ето, няма пиранхи! Както знаете, те не се задържат по бързеите.

Индианците пак не мръднаха.

— Какво чакате? — викна главатарят им разгневен.

Тогава Машингаши отговори вместо другите:

— Те не заради пиранхите.

— А защо?

Машингаши се усмихна виновно. Личеше си, че хем им се присмиваше, хем ги разбираше.

— Водата ще измие шарките. Ще изличи магията. Тогава кой ще ги пази от злите духове?

Фернандо кипна. Извади револвера.

— Веднага! Всички във водата! Всички! Едно, две, три…

Един след друг гребците зацамбуркаха в бързея, хванаха пирогите и ги понесоха напред, докато достигаха по-спокойна вода.

Там отново се намъкнаха в лодките. Хванаха лопатите и загребаха срещу течението.

Фернандо разглеждаше под спуснати клепачи голата си команда. По лицата на индианците не се четеше нищо, все същата безчувствена отпуснатост, студена и враждебна. Сега ги победи, наложи се. Но докога? Много рано опитаха да му се противопоставят. Макар и слаб, това беше бунт. Бунт, още тук! А по-нататък?

Постепенно разливът пред устието на реката изостана надире, руслото на реката се стесни, зелените стени от двете му страни се приближиха, нависнаха като планини от изумруден бигор. На брега лежеха натъркаляни като изхвърлени дънери огромни каймани. При доближаването на лодката те изпълзяваха лениво на късите си крака и потъваха. Водосвинките само обръщаха глави с тъпи и безучастни очи.

Машингаши се обади:

— Хората искат да се нашарят пак.

— Добре! — разреши след кратко обмисляне Фернандо.

По-добре с негово съгласие, отколкото те сами да го направят против волята му.

Пирогите се хлъзнаха под нависналия от брега листак, подобен на подкопана от водата зелена канара. Гребците оставиха лопатите и извадиха ореховите черупки, пълни с боя.

Фернандо едва потискаше яда си. Заради тези диваци, заради глупавите им суеверия трябваше да пилее ценно време!

Но беше достатъчно умен, за да не им се противопостави явно. Залагаше много на тях. Дори и с ината на мулето трябва да се примиряваш, когато ти е нужно.

След половин час групата отново пое на път. Но Фернандо виждаше. Хората му не работеха както трябва, гребяха вяло, преструваха се на уморени.

Така неусетно се свечери.

Главатарят даде знак да се насочат към брега. Лодките заораха в тинята. Хората наскачаха, привързаха пиротите, разтовариха багажа. После се пръснаха за изсъхнали съчки. Но след миг един от тях дотича уплашен.

— Зло място! — промълви той. — Омагьосано!

Повече не можа да обясни. Фернандо навлезе в гъстака, там, отдето бе дошъл индианецът. И видя обрасли с лиани, уплетени с въздушните корени на филодендрона, няколко каменни колони, наредени в кръг. Той не знаеше, че археолозите наричат тези древни постройки „кромлехи“, не знаеше, че ги смятат за светилища на Слънчевия бог, построени от незнаен народ. Фернандо беше убеден само в едно — че тия камъни не могат да крият никаква опасност. Камъни, мъртви вещи.