Петър Бобев - Жрицата на змията

Мисионерът посочи с очи.

— Това са те, въздушните блата на Амазония. Дори когато пресушат блатата долу, на земята, или когато ги залеят с петрол, комарите все пак ще оцелеят. Защото остават тези страшни разсадници на треската, притулени високо горе.

Той спря, после добави унило:

— Но да не мислим затова! Да решим друго! За нас. Какво ще правим сега?

Най-сетне и Утита се намеси в разговора, съзнал, че вече може да бъде полезен — когато белите, изгубили придобивките и оръжията на своята цивилизация, се чувствуваха безпомощни сред суровата природа.

— Най-първо Утита ще направи три копия от бамбук — рече той. — Тук расте отровен бамбук като кураре. Ще направи и ножове от бамбук. Ще направи лък и стрели.

— А как ще продължим пътя си? — запита нетърпеливо Боян.

Утита се замисли.

— Трябва пирога. А няма. Пирога не се прави лесно.

— Не може ли сал?

— Без балсово дърво? Не, не става. Утита не вижда балсово дърво. Тогава…

В този миг, съгледал през редките клони приближаващата флотилия, той повлече другарите си навътре в гората.

Залегнаха в храстите. Индианецът отмести една клонка и проследи нападателите. Те стигнаха до брега, слязоха от лодките и се наведоха да разучат следите им върху полузасъхналата тиня. После тръгнаха по тях дебнешком, с опънати лъкове. Фернандо и Камюс не бяха сред тях. Не се виждаха и главите им.

Утита разбра. Бяха ги открили. Лесно. Всеки, дори слепец, би могъл да различи оставените от тях дири. Хората на Канирса бяха тръгнали на лов за Фернандо, но когато от лодката ги посрещнаха с огън, те бяха сметнали, и то основателно, че всички са врагове. Не знаеха кой беше стрелял. Сега те трябваше да отмъстят за убитите. Тъй би постъпил и Утита. Другарите на врага ти са също врагове.

Тримата пак отстъпиха назад.

Още назад!

Зад тях се изправи огромна каменна статуя.

Боян я погледна набързо. Пак Тики с голямата брадата глава, с дългите уши и с ръце на корема! Грамаден, уродлив и в същото време — величествен.

Вече нямаше накъде. Джунглата им препречваше пътя отвред с бодливите храсти, с уплетените като чудовищна мрежа лиани, с непроходимите бамбукови обраствания.

Нямаше накъде!

Те се облегнаха беззащитни на каменния колос, готови да срещнат смъртта.

Ето индианците изскочиха насреща им, видяха ги и изкрещяха победоносно. Няколко непремерени стрели иззвънтяха по статуята до главите им.

Фернандо разбра, че точната му стрелба разколеба враговете. Затова загреба по-лудо. Задъхан от умора, размахваше веслото и Камюс.

И ето индианците изостанаха зад първия завой. Но Фернандо не спря. Продължи нататък. Колкото по-далеч, толкова по-сигурно.

Той плю през борда. Пфу, че глупост! Как се забърка в тая каша, в безсмислената въртележка на дивашката отмъстителност! Само едно нещо заслужаваше да рискува живота си — парите! Нищо друго! А той…

Изведнъж бразилецът трепна. Изруга се сам. Какво ставаше с него? Променил ли се бе, или остарял? Фернандо Великолепния не отстъпваше. В отстъплението си дори той нападаше. Там се криеше неговата сила. А сега? Да бяга? И то пред кого? Пред някакви голи диваци! Той, който не се бе уплашил от картечниците на полицаите…

Трябваше да се върне, да издебне тая жалка паплач и да я изтреби до крак.

Да се върне — добре. Ами загубеното време? Тъкмо сега, когато е пред стените на мечтания град, кажи-речи, докоснал купищата злато… Да хаби патрони по някакви червенокожи маймуни.

Не! Нямаше да се върне! Първо златото, после всичко друго!

Златото!

Камюс прекъсна мислите му:

— Не трябваше да ги изоставим.

Фернандо се извърна рязко.

— А какво? Да ги чакаме, макар че те сами скочиха във водата? И да предложим главите си на тепсия? Така ли?

Французинът смотолеви:

— Не, но все пак… Какво ли е станало с тях?

— Станало е, каквото са заслужили. Защо скачат?

— Защото мисионерът падна, ето защо! Раниха го!

Фернандо поомекна. Опасността беше отминала и той можеше отново да стане предишният джентлемен.

— Виж, за това съжалявам. Но… такъв му бил късметът. Значеше ли, че щом той е паднал, ние всички сме длъжни да се пожертвуваме? И на война е така — изостанеш ли в отстъплението, никой не те чака…

— А ония двамата… Ти видя, не ги пусках… Те сами…

Продължиха пътя си по-спокойно, като гледаха да се движат все по талвега, по-далеч от бреговете, по-далеч от всяка неочаквана засада.

Камюс спря да гребе.

— Я да се върнем!