Петър Бобев - Жрицата на змията

Множеството се разотиде. Започваше обикновеният ден.

Атлиан се изправи. Насреща й зееше входът на подземния храм, издялан от черен базалт във формата на гигантска змийска глава. Тя влезе в зиналата зъбата уста, заслиза надолу по стръмното стълбище и отвори масивната бронзова врата на храма.

Отгоре, през кръглия отвор на каменния таван, струеше слънчев сноп и се плискаше в огромната мраморна змия, отразяваше се в нея, разсейваше се, сякаш грееше самата статуя е меко матово сияние. От отсрещната стена я гледаше с бели безизразни очи богинята на земята и майчинството — жена със змийска глава. Стените околовръст бяха украсени със замайващи плетеници от змии и птици, от злокобни хибриди змии-жени. Чудовищни каменни змии пълзяха навред. Груби барелиефи изобразяваха Великата змия, която мъти яйцето на света. Яйцето се е пукнало вече, създало земята и небесния свод. В друг барелиеф богът на слънцето навлиза с ладията си в устата на змията, за да премине през тялото й, преди да изгрее пречистен и обновен. Десет колони, наподобили изправени кротали с птичи пера подпираха медния купол, по който се увиваше чудовищна змия, захапала опашката си.

Вечната змия! Символ на безначалната и безконечна вселена. Символ на вечния кръговрат, който започва и свършва със себе си. Начало и край, слети в едно, отделни и в същото време неделими.

Под краката на жрицата се спускаха в концентрични каменни вълни стъпалата на просторния амфитеатър, в чиято основа зееше Свещеният кладенец. На дъното му, на дванадесет метра под най-ниската каменна скамейка, блестеше като полиран оникс Басейнът на змията. А встрани от каменната уста на една озъбена змия струеше поток от вода, който се изливаше в друга змийска уста под него. Там водата се разделяше на два водопада, които пълнеха две змийски уста под тях, разклоняваха се отново и е шум се стичаха в басейна. Каменното ехо отразяваше шуртенето на водата в глуха монотонна музика, която не затихваше ни денем, ни нощем.

На два човешки боя от дъното на кладенеца се издаваше неширока площадка, по-право корниз — пиедесталът на жрицата. А тъкмо насреща се открояваше странен барелиеф — лодка с три мачти, на чийто нос се е изправил брадат мъж, наметнат с плащ от змийски люспи и зад него — остров с пирамида.

От това място Атлиан призоваваше Живия бог, Безсмъртния, пазителя на вечните тайни — за да му предложи жертвеното животно, докато горе, по каменните стъпала на амфитеатъра, народът пееше, изпаднал в религиозен екстаз.

Жертвени песни! Погребални песни! Изпълнени с мъка и безнадеждност. Дори мажорният акорд в прославата на изгряващото слънце навяваше не радост, а тъжна тържественост.

„Ти отново изгряваш, а ние още живеем — живеем в своята мъка.“

Мъка! Мъка!

Тя искаше да пее, да тича, да се смее. Във всяка клетка на младото й тяло напираше жизнерадост. Искаше, а не биваше. В прокълнатия град нямаше място за смях и бодра песен. Жрицата беше чужда сред своите. Неразбрана и неразбираща своя народ. Самотна. Жадуваща за живот сред този загиващ народ, сред настъпващата смърт, сред дебнещото от всеки ъгъл запустение. Различна по образ от своето племе, различна и по душа. Еднаква само в едно — в мъката, наистина не като тяхната мъка, но все пак — мъка…

Мъка от самотата!

И само един другар — Живият бог, Змията.

Странна, неестествена дружба!

Атлиан й даваше цялата обич на своето младо сърце. Цялата си нежност. Пълно и всеотдайно. Змията й отвръщаше със същото, с цялото чувство, на което беше способно студеното й сърце, студено като гранитните й изображения.

Това наистина не беше само изкуството на змиеукротителя, не беше само тайнственото знание, с което през хилядолетията жреците на нейния народ бяха подчинявали на своята воля боготворените чудовищни влечуги. Имаше още нещо. Но това нещо не задоволяваше. Не достигаше. Не можеше да замени другото — копнежа за човешка близост, за човешка нежност, която диреше младата жрица и не можеше да намери сред суровите свои другарки.

Наоколо лъхаше само студ — каменностудени стени, каменностудени души.

Атлиан изскочи от залата, притича по стъпалата до първата площадка и натисна каменния орнамент в стената. Масивният блок се отмести, за да открие подземния проход. Девойката грабна един фенер от кристал, в който пълзяха няколко огнени мухи — кукуйоси, и се вмъкна в подземието. Едрите насекоми пръскаха мека светлина, която танцуваше по влажните стени на тесния тунел.