Петър Бобев - Жрицата на змията

Боян откъсна един царевичен мамул.

— Колко много може да ни каже това скромно растение — рече той. — Само трябва да разбираме езика му. На всички е известно, че прародителят на царевицата е непознат. Сякаш така е паднала от небето. Няма дива форма. Само културна царевица. Ако мога да се изразя така — най-културното растение, напълно свързало съществуването си с човека, напълно зависимо от него. Ако не е човекът да я засее, тя ще загине, ще изчезне от лицето на земята.

Утита, който го слушаше мълчаливо, се обади внезапно:

— Тя не е расла винаги на нашата земя. Донесли са я белите богове, отдавна, след потопа.

Боян се оживи.

— Кои са я донесли?

— Белите гиганти. Наричали ги карас. Дошли от север. Построили много градове. Направили каменните хора край реката. Написали знаци по скалите. После отишли на запад, в планините. Изчезнали. Но оставили царевицата.

Боян се обърна към мисионера:

— Същото предание съществува и сред потомците на инките в Андите. Тайнственото племе карас основало град Кара до Манти. После навлязло по река Есмералда и основало, град Кито. Господствувало в Еквадор четири века. Разбил го инкът Тупак Юпанки през 1450 година и направил Кито своя втора столица след Куско. Племето изчезнало, но оставило своята култура. Научило туземците да отглеждат царевица.

Очите му блестяха. Речта му беше станала възбудена, неспокойна, радостна.

— Най-чудното е друго. Не това. Още преди Колумб да слезе на американския бряг, в Африка, на Гвинейското крайбрежие, загадъчното племе на йорубите отдавна отглеждало царевица. И още едно съвпадение — йорубите също балсамирали мъртвите, принасяли на слънцето човешки жертви, тачели свещени животни, гадаели по животински вътрешности… Значи, царевида й на изток, й на запад от Атлантическия океан. А прадядото й го няма никъде. Тогава? Защо да не предположим, че нейната родина е била някъде между Африка и Америка? Че е съществувала суша, която после е изчезнала, потънала в океана от някаква страшна катастрофа — потоп, както го наричат по целия свят? Защо да не допуснем, че жителите на тая тайнствена страна са разнесли своето главно растение навред, докъдето са достигнали?

Мисионерът сложи ръка на рамото му.

— Ти дириш Атлантида?

— Защо не? — оживи се Боян. — Еднаква цивилизация, еднакви култове и предания. Като почнеш от разказа на Платон, та стигнеш до индийските легенди. А и геологията потвърждава такова допускане. Имало е някаква земя в Атлантическия океан, която препречвала пътя на Гълфстрийм, връщала го обратно на юг. В това време ледена броня сковавала Европа и Северна Америка. После Гълфстрийм потекъл на север. Защо? Защото тази земя изчезнала. Европа се затоплила. Ледниците се стопили. Дошъл краят на Ледниковия период.

Доналд Джексън сви примирително; рамене.

— Не споря. Ти си специалист. Може това да е причината за заледяването, може наистина да има сходство в най-древните цивилизации на Стария и Новия свят. Може. Аз знам едно — атлантите не са били индианци, още по-малко индианки…

Боян замълча. Да. Всичко съвпадаше с неговата хипотеза. Всичко — освен това, освен най-важното. Тези индианки с атлантска култура.

Едно момиче притича и пошепна нещо на жената, която на няколко крачки от тях окопаваше леха батати. Изведнъж тя захвърли бронзовата си мотика и се втурна към града.

Мисионерът запита:

— Какво става, дъще?

Тя не се обърна. Вместо нея отговори момичето:

— Умира синът на Кецала!

Мисионерът се спусна след тях. Не само дългът на лекаря го влечеше натам. Когато Боян го настигна, той му рече задъхан:

— Чу ли? Синът й! Значи, това не е град само на жени. Има и мъже. Но къде са те? Защо не сме ги видели досега?

Тримата се вмъкнаха след бързащата жена в дома й, преминаха през няколко стаи и се озоваха в едно тясно помещение. На каменния нар върху кожа от ягуар лежеше шест-седемгодишно момче. От устата му бликаше кръв и се стичаше на земята в грозна локва.

Момичето обясняваше на обезумялата майка.

— Както ядеше, му падна зъб. После рукна кръвта…

Доналд Джексън прехапа устни. Кръвоизлив от млечен зъб. Страшно подозрение прониза съзнанието му, сякаш в миг прозря в тайната на чудния град.

— Тичай! — обърна се той към Боян. — Поискай им чантата ми! Имам инжекции. Ще спра кръвоизлива. А аз ще се опитам да направя нещо, докато те чакам. Тампон или друго…

Археологът изхвърча на улицата. Спря първата амазонка:

— Къде е чантата ни? От лодката. В нея има лекарство. Умира едно момче. Трябва да го спасим. Дайте ни я!