Петър Бобев - Жрицата на змията

Той се хвана за въжето и запълзя нагоре. Достигна края на кладенеца. Стъпи върху най-долната скамейка на амфитеатъра. Тогава погледна надолу. Чудната девойка беше прегърнала дебелата шия на чудовището и то я издигна послушно на пиедестала й. Тогава тя отмести камъка в стената и нахвърли в устата му всички водосвинки, които се намираха там. Заситена, доволна, змията се скри под водата.

Тогава Атлиан се изкачи при Боян по тясната стълбичка.

— Защо идваш в храма? — запита тя. — Не знаеш ли, че е забранено?

Очарован от нейната близост, той пошепна:

— Мислех, че няма да те видя вече.

Жрицата го погледна изпитателно.

— Защо дойде?

— За теб — отвърна Боян. — Само заради теб.

— А той казва, че дириш жълтия метал.

— Кой е този „той“?

Тя прехапа устни. После въздъхна.

— Не бива, но ще ти го кажа — Върховния жрец.

— Мъж! — учуди се Боян.

— Да, единственият мъж в нашето племе. Стар, с бяла брада.

Боян възкликна:

— Индианец! С брада!

— Той не е индианец. Прилича на вас.

Археологът не спираше да пита:

— Но нали момчетата ви умират?

— Някои оцеляват. Единици. И те стават върховни жреци.

— Той ли иска да ни убие?

Атлиан поклати глава.

— Не! Законът! Законът повелява да бъде принесен в жертва всеки, който е дошъл неповикан в Свещения град.

Боян промълви задъхан:

— Нали ти ме повика. Там, когато уби ягуара. Повика ме с поглед, забрави ли?

Внезапно той хвана ръката й.

— Коя си ти! Как се казваш?

— Атлиан.

— Атлиан! — повтори той. — Чудно име. Непознато, а тъй близко! Атлиан! Атлиан!

Девойката, сякаш незабелязала вълнението му, добави:

— Всяка жрица на Змията-бог се казва Атлиан. Това е името на нашата далечна родина.

И посочи барелиефа с тримачтовата ладия и брадатия мъж на корабния нос, с острова зад него, осеян с: пирамиди.

— Островът Атлиан, далечната родина, потънала в морето при потопа, откъдето са дошли прадедите ни. Довел ги богът-просветител Кезалкохатли, Пернатата змия. Тук е неговият храм. Кезалкохатли, богът с две същности: великан с черна брада и змия. Все още живее сред нас, превъплътен в Свещената змия. Все той, мъдрецът Кезалкохатли…

Боян почти извика:

— Страната Атлиан! Ацтеките я наричат Ацтлан. А ние — Атлантида… И аз успях да я намеря, да намеря и теб, най-прекрасната атлантка…

— Недей! — опита да се дръпне тя. — Нямам право! Аз съм жрица. Нямам право да обичам. Моята обич е страшна. Прокълната обич. Не създава живот, а убива.

Той я гледаше недоумяващ.

Атлиан го отведе до каменната пейка.

— Седни и слушай! Трябва да ти кажа, да знаеш. Над нашия народ тегне жестока орис. Проклятие! И само един изход. Проклятието ще се дигне, когато жрица принесе в жертва на Слънчевия бог своя любим. Сама — със своите ръце. Да изкупи вината на прабабите. За да спаси мъжете на своя народ, трябва да пожертвува мъжа, когото обича.

Тя изплака и зари лице в рамото му.

— Но аз не мога. Знам, това е срамно, позорно. И не мога. Не мога да дам тая жертва. Виждала съм как става това. Четири жрици ще хванат ръцете и краката ти. Тогава аз трябва да забия ножа в гърдите ти, да извадя сърцето и да го поставя в краката на Слънчевия бог. А то още ще тупа, ще се свива, ще иска да живее… Не мога… По-добре да умра аз…

Боян я прегърна.

— Атлиан! Няма да умираме! Нито ти, нито аз. Ще избягаме. И никой няма да ни спре.

Тя се отдръпна. Загледа го с широко отворени очи. После, внезапно решила, го повлече след себе си.

— Бързо! Да бягаме! Трябва да бягаме! Да те спася! Веднага! Няма време!

Двамата достигнаха изхода. Атлиан се обърна и залости вратата с тежкото бронзово резе. Опря на първата площадка, натисна каменния орнамент в стената.

— Тук е изходът от града. По него ще излезем до реката. Оттам ще се спуснем с пирога. Знам всички скривалища по пътя. Със змията съм обиколила цялата околност. Само веднъж да се измъкнем.

Боян се дръпна.

— Чакай! Не мога да тръгна сам. Дошъл съм с другари. Няма да ги изоставя.

Тя помисли само миг и отсече:

— Влез вътре! Почакай ме! Аз ще ги доведа.

Каменният блок в стената се отмести и зад него зина отворът на подземния проход. Но пътят не беше свободен. От мрака се изпречиха няколко копия, дръннаха щитове.

Бяха ги преварили.

Атлиан отстъпи побледняла назад. Камъкът се върна бавно на мястото си.

— Свършено е! — промълви покрусена тя. — Друг изход от града няма…

Вазата от планински кристал, напълнена с огнени мухи кукуйоси, хвърляше матова светлина върху сбръчканото лице на Върховния жрец. Нежните му пръсти ровеха нервно в бялата брада. Очите му надничаха от дълбоките орбити, загледани далече отвъд каменните, стени.