Петър Бобев - Жрицата на змията

Джексън го проследи с поглед.

Какъв беше тоя човек? Луд, безумец? С луд все можеш да се разбереш… Или пък е нещо друго, нещо по-лошо, много по-лошо — фанатик…

Някои наричаха и него самия фанатик. Наистина ли беше такъв? А той смяташе, че върши това за църквата, за благото на хората. Не вярваше ли същото и жрецът? И той — за благото на народа си…

Отвред го гледаха с безчувствените си златни очи изправените в троновете си мумии. Някога тези очи са горели от любов и омраза. А сега? Безчувствена, недосегаема надменност. Всъщност нищо. Мъртва плът, маска, сянка от миналия живот.

Джексън тръгна обратно към тайния проход, през който се бе озовал в подземията на Слънчевата пирамида. Тялото му се бе сгърбило, смазано от непосилния товар. Устните му мълвяха трескаво.

— Или само Боян — или всички: и Фернандо, и Жак, и Утита, и Джексън, и Боян… И Жанет…

Струваше му се, че ще полудее. А трябваше да вземе решение, да вземе фаталното решение. Трябваше! Нямаше време! Жрецът нямаше да чака.

Що да стори?

Или само един — или всички?

Не е ли по-хуманно да се пожертвува един, за да се спасят многото? Не би ли решил така и самият бог, ако беше на негово място? Самият бог… А не един обикновен, смъртен баща.

Не би ли решил така…

По улиците се зададе мълчалива процесия. Загърнати в небесносините си тоги, четири жрици носеха малък саркофаг. Зад тях пристъпваше Кецала, злочестата майка, вирнала глава, с изпънато непроницаемо лице, със сухи очи, образ на сурова безнадеждност. Тя беше разплела амазонската си плитка и дългите синкавочерни коси се вееха тъжно върху раменете й.

След нея пристъпваха уморено всички жителки на прокълнатия град, поели в дълга мълчалива колона.

Шествието достигна езерото пред Пирамидата на слънцето. Жриците поставиха саркофага в чакащата ладия. Майката се нагласи в краката на детето си и ладията заплува към другия бряг. Мъртвият гражданин на Свещения град извършваше символичното си пътешествие върху слънчевата ладия към Града на мъртвите, в Страната на блажените, към страната Атлиан.

Утита, виждал и преди такова зрелище, тъй обикновено за тоя мрачен град, зърна случайно как Фернандо и Жак се измъкнаха безшумно от разкошния дом, в който ги бяха настанили амазонките. Той тръгна подире им. Прекоси двора, ограден от трите страни с къщата и свободен към улицата. Няколко гранитни колони подпираха каменната тераса, която някога бе служила за висяща градина. На мястото на прекрасните орхидеи, които в безгрижното минало са висели в радващи окото букети, сега се синееха саморасли грамофончета, спускаха се дебелите врежове на диви лози, пълзяха филокактуси. По стените още личаха олющени фрески, изобразяващи бойни сцени, пиршества, лов на ягуари. Сред двора блестеше на слънцето неголям басейн. През бистрата вода прозираше дъното му от пъстра мозайка.

Утита се промъкна между колоните и излезе на улицата. Решил бе да открие какво замислят. Криеха нещо. А какво могат да крият другари, тръгнали заедно, обречени на еднаква участ? Та те са повече от другари, повече и от братя. Каквото и да му говореше разумът, сърцето му все не им се доверяваше, нашепваше необяснима неприязън, нескрито подозрение.

Той ги проследи по обезлюдения град така, както индианец може да следи, безшумен, невидим като сянка. Промъкваше се край напечените каменни стени като змия, отскачаше от ъгъл до ъгъл като оцелот, дебнеше като пума.

Изведнъж двамата изчезнаха в един полусъборен храм. Утита се вмъкна след тях, избиколи една паднала колона и ги видя. Фернандо се спусна в някаква яма. Последва го Камюс.

Индианецът надзърна след тях. Къде изчезнаха? После се свлече по неравната стена. Встрани зина тъмен отвор.

Ето ги!

Фернандо и Жак напредваха из ниското подземие приведени. Те се озъртаха боязливо, ослушваха се и пак потегляха. Фенер от големи светулки в ръката на Камюс осветяваше пътя им.

Внезапно двамата спряха. Утита се прилепи към влажната стена. Бразилецът извади от джоба си картата. Разгледа я внимателно, като проследи с пръст изминатия път. Сгъна я и отново я прибра, а французинът освети стената с фенера. Един блок в зида се хвърляше в очи с големината си. Фернандо го натисна с рамо и той се отмести. Двамата надзърнаха вътре едновременно, огледаха отвора и се дръпнаха. Камъкът се върна на мястото си, а те продължиха нагоре по изникналата в мрака стълба.

Утита не ги изпускаше от очи. Примъкваше се подире им, достигаше ги, изчакваше ги и отново тръгваше след тях.