Петър Бобев - Жрицата на змията

Ала не успя да довърши делото си. Не й било писано. Когато съгледа двамата похитители, вече беше късно. Преди тя да извика, копието на Фернандо прониза гърдите й.

Осло рухна безжизнена на земята.

— Бързо! — извика убиецът й. — Няма време!

Двамата грабнаха скъпия кръст и го помъкнаха към подземието. А беше дяволски тежък. Двамата едва го удържаха, проклинаха. Заморени, най-сетне достигнаха Тайния вход, до края на стълбата. Фернандо натисна с рамо блока и го отмести.

Изведнъж той се сети.

— Не трябваше да оставяме жива пазачката. Ще ни издаде. Но… станало… Да вървим!

Двамата се намъкнаха в прохода. После камъкът се върна на мястото си.

Слисан от виденото, обезумял от страх пред това, що ги очакваше след убийството на жрицата, особено след раняването на свещената змия, Утита търти назад. Изпълзя по сухия кладенец в полусрутения храм, а оттам притича по безлюдните улици направо при мисионера.

Погребението продължаваше. Шествието беше достигнало Града на мъртвите и оттам долитаха песните на балсаматорките.

Забравил индианското си самообладание, Утита влетя в стаята задъхан.

— Избягаха! Фернандо и Жак! През един таен изход. Хайде и ние!

Доналд Джексън скочи.

— Да бягаме! Но не сами! С Жанет! И с Боян!

— Какъв Жанет? — запита Утита.

— После ще ти обясня. Сега да вървим.

И го повлече към Храма на змията.

Пазачките го спряха на входа.

— Да излезе Атлиан — каза Джексън с глас, който не търпеше възражения.

Само след минута тя се показа, следвана от Боян.

Джексън усети, че му прилошава. Стори му се, че ще припадне. Краката му се подкосиха. Сърцето му замря. Не! Не беше спряло. Биеше като чук, блъскаше в гърдите, във вените на слепите очи.

Жанет! Неговата малка Жанет! И все пак не беше. Не можеше да бъде. Та това беше тя, нейната майка! Злочестата Ева! Същата коса, същите очи, същото лице, същата кротка хубост.

„Жанет, намерих те! — биеше сърцето му. — Намерих те!

И ще те спася!

Ще те спася! Дори сто пъти да дам живота си!“

Искаше му се да скочи, да я прегърне и да я понесе на ръце обратно към дома, както я носеше някога.

Не го направи. Овладя се. Нямаше време за разнежване. Обърна се към археолога и за да не го разберат, му заговори на английски:

— Двамата негодници са се измъкнали от града през някакъв таен проход. Зарязали ни. Утита ги проследил. Тръгвайте с нас! Ще избягаме всички подире им.

Боян пошепна на жрицата:

— Викат ни да бягаме заедно. Открили друг таен изход.

Атлиан гледаше с широко отворени очи Доналд Джексън.

— Кой е този човек?

Боян се поколеба. После рече:

— Жрец. Бял жрец.

Атлиан го хвана за ръката.

— Чувствувам, че е добър! Вярвам му. Да вървим!

Пазачките ги изгледаха подозрително, но не казаха нищо. Атлиан беше жрица, главна жрица, най-горе на тия отгоре. Нямаха право да я питат.

Само за няколко минути беглеците прекосиха глухите улици, достигнаха сухия кладенец и се спуснаха в подземието. След още няколко минути спряха задъхани пред скрития изход.

Утита отмести камъка и другарите му го последваха. Обгърна ги непрогледен мрак. Облъхна ги мирис на мухъл и застоял въздух. Задигнаха трудно, учестено. Но не се върнаха. Не можеха да се върнат вече. Назад беше смъртта, напред — спасението. Поне надеждата за спасение.

Утита извади искра с огнивото си върху праханта, раздуха я и с нея запали тисовата борина, която намери в подземието.

Настигнаха крадците след двеста-триста метра. Фернандо бе разпънал някаква карта и я разучаваше неспокойно под светлината на фенера с бръмбарите.

Боян надзърна.

— Карта! Каква е тази карта?

Фернандо се засмя. Ясно, не познаваше срама.

— Намерих я, преди да тръгнем, когато бягах от индианците. В една чанта, залята с каучук, до един обезглавен скелет.

Бегла мисъл се мярна в главата на Джексън.

Родригец! Единственият бял, успял да избяга от града — оня бял, който все обикалял, все пишел на някаква бяла тъкан…

— А защо я кри досега? — запита той.

— Не й вярвах — отвърна сериозно Фернандо. — Исках да я проверя.

— И днес ли?

— Да! Щяхме да оставим плячката на брега и да се върнем за вас. Нали така, Жак?

Камюс отвърна гузно:

— Да! Да! Тъй рече.

Мисионерът видя кръста.

— А това? Къде сте го помъкнали?

Бразилецът се усмихна.

— Че няма да се разделим с празни ръце. Без споменче.

Намеси се и Боян:

— Върнете кръста! Не дразнете амазонките!

— Те и без това са доста раздразнени.