Петър Бобев - Жрицата на змията

Внезапно Фернандо извика от радост. В ръцете му лъщеше един пистолет. Амазонките не бяха го забелязали сред другите вещи. Той го подхвърли във въздуха, улови го сръчно и подметна:

— Сега можем да поговорим на друг език.

Изведнъж Боян се озърна.

— А Джексън? Къде е Джексън?

Всички дигнаха рамене.

— Да го потърсим! — предложи Боян и тръгна назад.

Но Фернандо изкрещя подире му:

— Никой няма да се връща! Няма време за губене.

— Ще го изоставим ли? — слиса се археологът.

— Това си е негова работа! Да не се мотае. Всеки миг може да ни догонят. Може да са пипнали и него. Никакво връщане!

Боян извика възмутен:

— Това е подло!

Фернандо насочи пистолета.

— Веднага в лодката! Веднага! Всички! Едно, две…

Боян се метна да му отнеме пистолета. Но Камюс го превари и се хвърли на гърба му. Утита мигновено се втурна да помогне на белия си брат. Но с един сръчен удар на левия си юмрук Фернандо го свали в дъното на лодката.

В същия миг и Атлиан се спусна върху Камюс. Боян прецени бързо. Тя не познаваше силата на огнестрелното оръжие. При това вече беше късно. Мисионерът беше загубен! Трябваше да мислят за себе си! Поне себе си да спасят! От хралупата, до която извеждаше подземието от Храма на змията, изскочи тълпа амазонки, размахали войнствено копия, опънали лъковете.

— Атлиан! — викна той. — Идат!

При този вик Камюс го пусна и рипна в лодката, където се бе нагласил вече Фернандо. Пред общата опасност сякаш забравиха спречкването. Боян хвана девойката за ръка и двамата заедно се прехвърлиха в лодката в момента, когато се отделяше от брега.

Без да сваля пистолета, бразилецът заповяда:

— Бояне, хващай греблото! И ти, Утита! Гребете бързо!

После се усмихна на Атлиан с подкупващата си усмивка.

— Ти няма да гребеш, хубавице. Тези ръчички не са за такава работа. За лукс са родени те. За разкош.

Археологът го изгледа под вежди, но размаха веслото. Не беше време за кавги сега, когато амазонките бяха по петите им. Най-важното беше да избягат. После другото.

След като пуснаха подире им няколко безполезни стрели, преследвачките им изтичаха покрай брега да ги догонят.

Атлиан обясни бързо:

— Отиват за пирогите си. Скрити са в съседния залив.

Тези думи вляха нови сили в ръцете на гребците. Без да чака подкана, Камюс сам грабна третото весло.

Все още смаяна от станалото, Атлиан запита:

— Такива ли са другарите ти?

Боян не отговори. Същият въпрос се въртеше и в неговата мисъл. Дори ако успееха да избягат от амазонките, какво ги очакваше с тези безсъвестни грабители?

Какви бяха тия подмятания към Атлиан? И това ли?

Фернандо, все с пистолет в ръка, седнал на кърмата, продължаваше да се възхищава гласно:

— Такова сладко девойче! В най-големия пущинак. Чудех се аз за какво се е помъкнал насам нашият археолог, а то… Имал вкус…

Боян процеди през зъби:

— Гледай да не съжаляваш за любезностите си!

Бразилецът се засмя сърдечно, тъй, както само той можеше.

— Фернандо никога не съжалява. Каквото пожелае, получава го… Запомни… А сега към талвега! Да ни помогне и той.

— Ще говорим после! — закани се Боян, ала не свари да довърши. Над реката се понесоха остри пискащи звуци. Те идваха някъде зад тях, но точно откъде? Отблизо или отдалеч?

Преследвачите им още не се виждаха, но това свирене издаваше присъствието им. Сигнализираха, съобщаваха си нещо.

Атлиан пребледня.

— Лошо! — промълви тя. — Подканват пазачките надолу по реката да ни пресрещнат. Нашият език се чува надалече.

Ето същият писък долетя и отпред.

— Чули са — рече девойката. — Подреждат се. Препречват ни пътя.

Зад отсрещния остров се мярна пирога.

Атлиан се изправи.

— Вляво! Веднага! Иначе няма спасение.

Всички изпълниха послушно заповедта й. Неволно й се подчиниха, довериха й се напълно. Лодката навлезе в малко заливче, оградено е потънали във водата храсталаци. Закътано, почти невидимо от реката.

— Дано не са ни забелязали! — пошепна Атлиан.

Свирещият разговор се усили, приближи. Към другия бряг на реката се срещнаха двете малобройни флотилии. После се пръснаха, половината към левия бряг, останалите към десния.

Атлиан се изправи.

— Под водата има скривалище. Само няколко метра плуване.

Тя посочи с ръка накъде трябваше да поеме подводният плувец и добави:

— Никой не го знае. Само аз.

Гребците отведоха лодката в най-гъстия храсталак. Замаскираха я добре и се спуснаха във водата. Камюс мушна в джоба си електрическото фенерче. В прозрачната вода се виждаше израслият от дъното килим от елодея, водна чума. Килимът се поклащаше леко, като ливада, по която пробягват сребърни тръпки от допира на лек ветрец. Какви ли опасности криеха в своите тъмни пазви?