Петър Бобев - Жрицата на змията

Нищо! Съвсем безпомощен!

Опита да гребе с ръце. Безполезна глупост! Рискуваше само да му откъснат китките.

Опита да изплисква водата с шепи. Също напразно! Нахлуваше повече вода, отколкото той сварваше да изхвърли.

А на брега Фернандо стискаше с една ръка ръцете на Атлиан, извити на гърба й, докато с другата, въоръжена с пистолета, подкарваше пред себе си Утита и Камюс, които мъкнеха по стръмния, уплетен с коренаци бряг блесналото на слънцето съкровище.

Никой не беше в състояние да го спаси.

Лодката потъваше. Крокодилите губеха търпение. Почваха да се хапят един друг, да се прекатерват един връз друг.

Наоколо му се надигаше един чудовищен обръч от озъбени, скърцащи челюсти — грозен обръч на зиналата смърт.

Дали змията вече го бе ухапала?

А защо не усещаше нищо? Можеше ли от уплаха да загуби всякаква чувствителност? Или беше мъртъв? Мъртвите не изпитват болки. Сянка в царството на сенките.

Но не! Намираше се все още там, в тъмното подземие. В далечината продължаваше да мъждука светливото петно на изхода, откъдето излязоха другарите му, откъдето се спаси и неговата Жанет.

Доналд Джексън не смееше да мръдне, не смееше да се отдели от хладния зид, в който се бе долепил, не смееше да издаде на страшното влечуго, че е жив, че е до него.

Той знаеше. Кроталът има чудна дарба. Намира жертвата си в най-непрогледния мрак. Не му е нужно да я види, пък надали може да я чуе. Та змиите нямат уши. И все пак улучва безпогрешно. Усеща топлината на тялото.

Какво чакаше? Къде дебнеше?

Нима го бе пощадил, отишъл си тъй безшумно, както бе допълзял!

По челото му струеше ледена пот. Цялото му тяло се тресеше в едва сдържани тръпки.

В това време другарите му може би го чакаха на брега. Чакаше го и неговата Жанет. А преследвачите всеки миг можеха да ги догонят, да ги заловят.

Той не посмя да опипа черното пространство пред себе си с ръка, за да не се впият в нея отровните зъби. Простря само крака си. Обувката невинаги можеше да устои на тези остри зъби, но все пак…

Нямаше никой! Празно!

Той се втурна напред. Препъна се в нещо меко, препречило пътя. Едва се задържа да не падне.

Змията! Но неподвижна, безжизнена.

Без да провери, без да разбере, той продължи да тича приведен през ниския проход. Какво значение имаше причината за смъртта й. Нали пътят беше свободен?

Джексън достигна края на тунела, изскочи навън. Брегът беше пуст. Върху крайбрежната тиня личаха следите от лодката и от обувките на другарите му.

А тези следи, следите на малките дървени сандали, бяха на Жанет.

Бяха избягали! Бяха го изоставили!

Правилно!

Нямаше смисъл да рискуват заради него. Заради един старец. Те всички бяха млади. Трябваше да живеят. А и Жанет не знаеше…

И все пак… Изоставен… Ненужен…

Ех, дано те да се спасят! Поне те! Той ще тръгне подире им. Все край брега. Не е леко, но…

И все пак, ако бе намерил пирогата, ако бе намерил чантата си. Там са лекарствата. Сигурни лекарства. А сега? Не знаеше кой миг треската може да го тръшне, да го хвърли беззащитна плячка на хищниците.

Той тръгна надолу по течението. Трудностите изникнаха още при първите крачки. Край брега лежеше пласт мека, мокра тиня, в която затъваше до пояс. Гнусна тиня, която при всяка стъпка бълваше в лицето му мехури вонещи газове, която гъмжеше от пиявици, която всеки миг можеше да го погълне в лепкавите си обятия.

А горе, на по-високата тераса, където кракът можеше да опре на здрава почва, далече от кайманите, се изпречваше джунглата. Непробиваема, обрасла с дървовидни папрати, с дървета, храсти, лиани и бамбук. И бодли. Шип до шип. Те раздираха дрехите, дращеха кожата.

Бодли — истински и лъжливи. Ето тъкмо отдръпна ръката си от трънливата клонка, той видя как шиповете се размърдаха, запълзяха нагоре-надолу. Виждал ги бе и преди — цикади, наподобили бодли, за да се скрият от враговете. Отде можеше да знае той кои са истински бодли и кои лъжливи?

Не за пръв път навлизаше в дебрите на опасната селва. Но по-рано е бивал с други хора, носил е мачет, с който е разсичал желязната мрежа на увивните растения. Не сам. Не без оръжие. Не само с две голи ръце.

Трябваше да си направи поне копие като Утита от бамбук. Но не още сега. По-напред да се махне, да се отдалечи от неприятелите. После щеше да мисли за оръжие.

Изведнъж той спря. Насреща му, сред една полянка, не по-голяма от десетина квадратни метра, сумтеше едър мравояд. Дългите яки нокти на предните му крака разкъртваха като железни куки невисокия термитник. Огромната му рошава опашка, най-чудната при всички бозайници, се размахваше като разкошна метла, събираше пъплещите наоколо насекоми към дългия цял метър език. Проточен като червена змия от тясната му уста, този език омиташе земната повърхност, полепваше разтревожените сиви животинки и ги намъкваше в устата.