Петър Бобев - Жрицата на змията

— Кълна се! И Жанет не знае. И Боян. Дали ония двамата…

Жрецът го прекъсна:

— Аз казах. Белите не бива да идват в града ми. Защото носят зло. Проклятие. Вече няма да пусна никого жив. Ще го умъртвявам веднага.

— Не смесвай каймана с игуаната! — рече Джексън.

Жрецът изкрещя:

— Всички сте еднакви! И вие сте прокълнати! Щете или не щете, носите проклятие. Откак сте стъпили на тая земя…

Той замълча. После добави:

— Впрочем вече нищо няма значение. Няма спасение. Ориста ще остане да тегне, докато народът ми се стопи като понесен от наводнението остров от пръст. Имаше една надежда. Но… Вече е късно… Атлиан вече не е жрица… Вероотстъпница.

Джексън извиси глас:

— Казах! Пак повтарям! Съгласи се, пусни ни и ние ще доведем лекари. Ще се преборим с болестта.

— Няма изцеление! Боговете са отвърнали лице от своя народ. И ние вече не знаем как да ги омилостивим. А може би проклятието е още по-старо, преди измяната на нашите прабаби-мъжеубийци. Може би преди гибелта на Старата родина… Къде ли е била тя? Не знам. Някъде нататък, където изгрява слънцето. Страната Атлиан, оградена отвсякъде с вода, безкрайна вода, додето поглед стига. А народът умен, храбър. Но забравил повелите на свещените книги. Забравил своите богове. Забравил, че Слънчевия бог иска човешки жертви. Увлякъл се по чужденците, по техните лъжливи богове.

„Все същото — помисли си неволно Джексън. — Чуждите богове са винаги лъжливи!“ Нима и той не проповядва същото? Само своя, истински бог!

Жрецът продължи:

— Боговете се разгневили. Разтърсили земята. Из недрата й изригнали облаци от пламъци и реки от жар. Голямата вода се нахвърлила, помела всичко: планини и полета, градове и пирамиди. Малцина се избавили с големите си пироги. Повел ги Кезалкохатли. Пернатата змия, богът просветител. Отвел ги на брега и основал ново царство. Покорил туземните племена, научил ги да обработват земята, защото те и това не умеели, да въздигат пирамиди, да следят потайните пътища на небесните светила. Но проклятието следвало навред белязания народ. Робите, тия отдолу, се надигнали. Господарите им ги научили да коват бронзови оръжия, а те насочили копията си срещу тях, срещу своите учители…

Джексън го слушаше внимателно, забравил за миг жестоката си участ. Дали е прав Боян? Дали този измиращ народ наистина не е последната издънка на легендарната Атлантида?

А жрецът продължаваше да говори. Какви бяха тези думи — непринудена изповед или част от стар, преповтарян ритуал, тъй както в своите богослужения самият Джексън четеше дълги, монотонни проповеди от Светото писание?

— Дедите ни били малцина, а робите много, безброй, като пясъка в пустинята. Изтласкали ги. В своето отстъпление нашият народ покорил нови племена, научил и тях на знания и изкуства. А проклятието не се вдигало. Робите го прогонили и оттук. Той не се смесвал с тия отдолу. Пазел чиста своята кръв на роден учител и господар. Божествена кръв. Кръв на жреци и владетели, предопределени да водят. Мъчел се да измие греха на прадедите. Бил учен и храбър, ала малоброен. И боговете го били забравили. Човешките жертвоприношения вече не ги правели благосклонни. Най-сетне вождът Манко Капак — синът на Слънцето, и неговата сестра и жена Мама Осло основали град Куско. Чувал ли си за него?

Джексън трепна. Сестра и жена, както Озирис и Изида в Египет.

После изправи глава. Лекарят в него изведнъж прозря всичко, заговори решително и дръзко:

— Жреце, ако става дума за проклятие — това е то, чистотата на вашата кръв, това многовековно, хроническо кръвосмешение, което е натрупвало, засилвало е заложбите на страшната ви болест. Пагубно кръвосмешение…

— Страннико! — пресече го жрецът. — Отговаряй само когато те питам! Не съди! Само слушай! Преди да умреш, трябва да научиш всичко за Свещения град. Защото прахът ти ще се смеси с този град. Волю-неволю, в смъртта ще станеш негов гражданин. Трябва да знаеш всичко…

Джексън замлъкна при този повелителен глас, а жрецът продължи:

— Но и там, в Куско, тия отдолу се надигнали. Прогонили още веднъж моя народ. Все същата участ. Накрай той основал Свещения град. Запазени от непроходимата стена на джунглата, дедите ни се отдали на изкуства и наука. Робите докарвали по реката каменните блокове, дялали статуи, зидали храмове, промивали жълтия метал от пясъка, копали, садили. А дедите ни пишели своите бронзови плочки, запечатвали в тях мъдростта на вековете, следели звездите, чертаели планове за нови храмове, воювали и докарвали нови и нови роби… Но уви! И тоя път за кратко. До идването на първите бели… Сега народът измира. Пръснаха се робите, тия отдолу. И защо ли ни са вече, като няма какво да строят — ни храмове, ни пирамиди, ни дворци, ни домове. Защо ни са, като нямаме хора, които да заселят построените къщи, нито жреци за храмовете, които сме изградили. Джунглата настъпва, обхваща в алчната си прегръдка града. Джунглата, най-разрушителната стихия, срещу която не устоява никое човешко творение. Ние опитваме да се борим, сечем гората, ала напразно. Ще минат години и тя ще погълне всичко, ще заличи всяка следа от нас и от миналата слава… Аз прозирам в бъдещето. Мрачно и жестоко! Пълна забрава!… А може би е по-добре! Време е да изградим наново своята родина Атлиан в царството на сенките. Всеки от нас да влезе в своята мумия, в своето оживяло тяло и да се отправим на големите пироги към Родината, сред Голямата вода…