Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Доволен шепот се разнесе по смълчаните редици.

— Рауни даде добър съвет — рече Тасулинги. — Нека лечителите се приготвят за път!

— Те са готови — отвърна Рауни. — Но с тях трябва да отиде и воин. Каляуайхите дават здраве, дават живот. Нямат право да го отнемат. Нужен е воин, който да изпълни присъдата над осквернителите. Защото тази присъда не бива да се отлага. Воин, който може да отиде с каляуайхите, защото утре ще бъде един от тях. Право ли говори Рауни?

Той замълча. Зачака. Тогава множеството зашумя одобрително. Тасулинги рече:

— Говори, Рауни!

И той продължи:

— Рауни имаше двама ученици. Надяваше се, че те ще го заместят достойно, когато той отиде в страната на прадедите. Сърцето на Рауни е разбито. Лемолемо загина. Осъден е да загине и Аруява. Само Аруява може да настигне и да накаже осквернителите. Защото по знания той е каляуайха, а по звание — воин. Пуснете Аруява, нека изпълни присъдата. Да изкупи вината си. Защото той ще бъде неуморим, защото ще бъде неумолим.

Уаюкума, забравил обичая, че никой няма право да прекъсва говорителя, се обади невъздържано:

— Никой няма право да престъпва завета на прадедите. Който е виновен, ще умре! Има достатъчно живи и достатъчно достойни да се справят с бледолиците.

Народът занемя. Сега съдбата на младежа беше в ръцете на Тасулинги. Какво щеше да реши Тасулинги?

А вождът се бавеше. Макар че се мъчеше да изглежда спокоен, безчувствен, виждаше се как играят стиснатите мускули на челюстите, как потръпва гръклянът от мъчителен спазъм. Предстоеше му тежко решение. Трябваше да избере между разумното предложение на главния лечител и силата на закона, завещан от миналото, тачен свято от столетия и осветен от столетията.

Слушал досега безучастно тоя спор за своята съдба, Аруява изведнъж реши нещо, надигна се на лакти.

— Нека каже и Аруява!

И без да дочака позволението, добави:

— Нека Аруява отмъсти на бледолиците! Нека изкупи вината си! После ще се върне сам, за да легне под ташизейро, да се изпълни законът.

Искрица на възхита трепна в очите на вожда.

— Аруява е прав — прошепна той. — Да бъде тъй, както рече Аруява!

Отвързаха го веднага. Веднага спуснаха голямото игарипе във водата и шестимата каляуайхи с Аруява между тях натиснаха веслата. И седмината бяха без оръжие. Каляуайха не носи оръжие. Него го охраняват племената, през които минава. Срещнаха завръщащите се воини при първия завой. Без да спрат, размениха само няколко думи. И разбраха. След като излезли от Скрития приток, пистолеросите поели нагоре срещу течението на реката. Ревящото кану ги носело бързо и преследвачите, както беше казал Рауни, изостанали. Когато достигнали границата със съседното племе, щат не щат, се върнали назад, без да са изпълнили задачата си. За пръв път осквернител бе успял да избяга безнаказано.

Каляуайхите загребаха с още по-голямо усърдие. Знаеха, съществуването на племето зависеше от тях. Не успееха ли да се справят, то беше обречено на гибел.

Когато наближиха границата на своите владения, окачиха торбичка с билки върху един прът, за да се знае кой минава. Един след друг някой оставаше греблото, изправяше се на кърмата и почваше да свири на тръстикова флейта с шест дупки, позната на всички в селвата. Така и на сушата каляуайха върви и свири. И всеки му прави път, и всеки го кани у дома. На много места видяха скрити в храстите воини с опънати лъкове, без някой да вдигне срещу тях оръжие, без някой да направи враждебно движение. Познали ги бяха.

Пътуваха дълго. А от бегълците — ни следа. Тогава слязоха на брега. Поставените в засада воини излязоха пред тях с празни ръце, след като бяха положили в храстите оръжието си.

— Къде отидоха тримата бледолици с ръмжащото кану? — запита Аруява.

Предводителят, който се открояваше от другите по ръст и татуировка, отговори:

— Тяхното кану вече не ръмжи. Те гребат с весла.

Надеждата удесетори силите на преследвачите. Едва изчакали толкова, колкото го изисква приличието, те скочиха отново в лодката и натиснаха веслата.

Настигнаха ги привечер. Случайно попаднало в лодката копие бе пробило резервоара. Бензинът се бе свършил и пистолеросите се бяха хванали за веслата. Индианците не излязоха открито срещу враговете си. Не само защото бяха без оръжие. Дори и въоръжени, дори и двойно и тройно по-многобройни, те знаеха, че не могат да устоят срещу огнените им тръби. Затова само ги проследиха отдалече.

Стъмни се съвсем, а бегълците все не се отбиваха към брега, продължаваха да гребат. По едно време при мигащите искрици на светулките Аруява успя да забележи, че враговете му се редуваха на веслата — един гребеше, а другите спяха върху пейката. Нямаха намерение да нощуват. Бързаха да се отдалечат колкото могат повече и по-скоро.