Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Доктор Павлов беше по начало мълчалив, въздържан човек. Само когато станеше дума за научната му работа, за убежденията му, забравяше да се владее. Избухваше, спореше. Затова повечето от колегите му го смятаха направо заядлив. Те се караха, кажи-речи, всеки ден, и то за дреболии. Той се бе скарал само два пъти — и двата пъти според тях от инат, според него — заради истината.

Професор Константинов, иначе снизходителен към слабостите и увлеченията на младите си сътрудници, не можа да се убеди в правотата на защищаваната от доктор Павлов позиция. Може би в разгорещеността си младият учен не успя да я изложи както трябва.

Разговорът им протече горе-долу в следния дух:

Павлов. Аз не се съмнявам в това, което твърдя. Рибонуклеиновата киселина е перфокартата, в която се съхранява получената информация. Тя е хранилището на паметта. Невроните съдържат най-много рибонуклеинови киселини.

Професорът. Да си убеден, още не значи, че си убедителен.

Павлов. Всеки ученик е запознат с главните хипотези, които обясняват процесите на паметта.

Професорът. Ние сме учени, не ученици.

Павлов. Изглежда, че и най-големите учени би трябвало да останат по-дълго ученици. Да запазят мисловната си свежест.

Професорът (сякаш не чул язвителната му забележка). Вие сте абсолютен привърженик на химичната теория, нали? Паметта се изразява в съответни химични изменения в молекулата на нервните клетки. Правим бульон от мозък и го преливаме, както преливаме кръв…

Павлов. Не иронизирайте! Аз поддържам обединяващата хипотеза. Защото и теорията за електричната същност на паметта има своите основания. Никой не отрича участието на биотоковете. Енцефалограмата е един от главните показатели в психиатрията. Няма съмнение, че действат и двете съставки: и биотокът, и химизмът.

Професорът. А може би и още нещо, някаква същност, която ние дори не подозираме. Както допреди няколко десетилетия не допускахме съществуването на радиовълните. И в най-ясния проблем се крие бездна от неясности.

Павлов. Този въпрос е ясен. От нервните биоимпулси, зародени в сетивата, се изменя химизмът на клетката, който изработва специфичните запомнящи белтъци. Биотоковете се зараждат, пренасят информацията, предизвикват химичните изменения и изчезват. Остават химичните вещества, синтезираните нови белтъци, в които се запазват спомените, в които се съхраняват, докато потрябват отново. В това няма никакво съмнение. Всички експерименти го потвърждават. Потвърждава го и здравият разум, логиката. А аз вярвам в своя здрав разум.

Професорът. Млад сте. И не страдате от липса на самочувствие. Пък аз все повече се убеждавам в правотата на древните философи. Може да звучи банално, но е вярно: колкото повече научавам, толкова по-малко знам. Знам, че нищо не знам.

Павлов. Сократ е изрекъл тая мисъл, когато е остарял. Не ми е известно какво е било самочувствието му на моите години.

Професорът. Каквото и да е вашето, такива като мен са за това. Да охлаждат разпалените глави. Не съм съгласен да се отпускат повече средства за вашите безперспективни проучвания.

Павлов. Тази хипотеза всеки ден, с всеки нов експеримент печели все нови последователи: неврофизиолози, психолози, психиатри.

Професорът. Видял съм толкова много безспорни теории, които рухваха без остатък само след няколко години, че вече във всичко се съмнявам. Като студент изучавах вълновата теория на светлината; сега, ако отречеш корпускулярната й същност, ще станеш за смях. Учех менделизъм, отхвърлихме го изцяло, сега пак се хванахме за него. Кант-Лапласовата хипотеза някога беше верую. Сега от нея не остана ни помен. Подигравахме се на Вегенер за плаващите му континенти, сега обясняваме всичко с неговата хипотеза. А докога?

Тогава доктор Павлов не можа да се въздържи. Наговори му куп неумерени приказки, за които още същата вечер съжали. Ала тъй беше устроен, че не му се извини. Каза му нещо подобно: „Ясно е, че не сте в състояние да ме разберете. Ако магарето е жури, славеят никога няма да получи награда.“ И напусна института. Дълго обикаля след това по министерства и канцеларии. Най-сетне успя. Допринесе много и международната лекарска организация, в която името на доктор Стефан Павлов беше добре известно от смелите му публикации. Накрая и министърът махнал с ръка. „Нека върви! — казал. — Пък отде знаеш, може да излезе нещо и от тая твърда глава.“

Всъщност отиде не в пряка връзка с главното си увлечение. Всеки учен има по няколко идеи в главата си. Дори когато се е отдал всецяло на едната, другите не угасват, дебнат из ъглите на подсъзнанието, зреят, чакат реда си.