Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Цяла нощ продължи това дебнене.

Най-сетне се развидели. Ведно със светлината оживя цялата гора. Зашумя. По бреговете се размърдаха сънливо орляци птици. Запрелитаха кресливи чайки и огромни зимородки, разкрякаха се папагали. Запърхаха гигантски пеперуди. Картината покрай брега се менеше всеки миг. Ту струпване на палми, ту бамбуково обрастване, ту прегънати от епифити дървета, ту храсти, по-високи от дърветата, ту сринат под тежестта на лианите великан, ту дърво с бели листа, ту с червени. И после отново същото: китки палми, бамбук, лиани, бели и червени листа.

Бегълците не видяха засадата. Отминали двеста-триста метра, те свиха към брега. Прозвуча единичен изстрел. И ударената гигантска водосвинка-капибара прибяга двадесетина крачки, преди да зарие муцуна в плитчината. Само че преди пистолеросите я достигнаха пиранхите. Макар и в плиткото, във вода до колене, цяла глутница плоски риби с червени кореми, малко по-големи от мъжка длан, се нахвърлиха яростно отгоре й. И ако не бяха дошли хората, щяха да я оглозгат за няколко минути. Жоао заби в жертвата куката на въжето, с което привързваха лодката към дърветата. Извлякоха я на сухо.

— Пиранхи! — измърмори недоволно той. — Риба-зъб!

На местното наречие „пира“ значи риба, „раня“ — зъб. Че какво друго освен зъбите може да се запомни в това речно страшилище, чиито челюсти туземците използват вместо ножици?

Пистолеросите се заловиха бързо да накладат огъня. Явно, бяха прегладнели здраво.

Не беше трудно за каляуайхи, приемани дружески и уважавани навред в селвата, да убедят сънародниците си. И скоро, пропълзели безшумно между храстите, те обградиха пистолеросите.

Когато видя изникналите като привидения индианци, сеньор Леонардо се подвоуми. Познаваше джунглата, познаваше и обитателите й. Друг път би опитал да преговаря. Владееше повечето езици, които се говореха по тия места. Ала сега прочете в очите им, под нашарените с бойни знаци лица, непреклонната им решителност.

— Не виждаш ли, че гледат на кръв? — извика Жоао. — Стреляй преди тях!

Без да го изчака, той се извърна рязко и с бърз откос на автомата си направи пролука в тълпата, която тичаше да им отсече пътя към реката.

Преди Леонардо да го последва, наоколо им се изсипа градушка от копия. Ала Жоао и Алваро, стреляйки с оръжията си, вече бягаха към лодката. Скочиха вътре едновременно. Метисът грабна веслата.

— Чакай! — извика подире им Леонардо, който с откоси прикриваше отстъплението им.

— Никого не чакам! — изръмжа, задъхан от гребане, Жоао. — Няма заради тебе и аз да загубя главата си!

Леонардо обърна автомата към предишните си другари.

— Ще те убия, мръсен кабокло!

Не свари да натисне спусъка. Жоао и тоя път превари. Само с един изстрел го простря на брега редом с мъртвата капибара.

После отново натисна греблата. Лодката се отдалечи бързо, сподирена от рой стрели с шипове на скат, които изтопуркаха безредно отзад. И Алваро го знаеше, а Жоао още по-добре. Тези шипове са отровни. Те служат добре на скатовете при самозащитата им, служат още по-добре на туземците. Дават тежки, трудно лечими рани.

Индианците нямаха канута, затова Аруява реши друго. Прости се набързо с шестимата знахари, които щяха да се пръснат поотделно в околността да подбуждат племената, през които ще минат бегълците, за да ги преследват. А той с шестима воини се качи на пирогата и се спусна подир избягалите.

И тоя път не успя да ги настигне. Вече ги догонваше, когато другарите му отпуснаха веслата. Бяха достигнали границите на другото племе. По-нататък не можеха. Само каляуайхи имат право да пресичат безнаказано всички граници.

Остави ги на брега, а той се спусна сам подир жертвите си. Сам и невъоръжен. Но не се отказа. Бе дал обет. Тези, които оскверниха с поглед Свещената пещера, бяха трима. Сега останаха двама. Когато унищожеше и тях, Аруява щеше да се върне в племето, за да изкупи голямата си вина.

Много открития са направени случайно — обичаше да повтаря често доктор Стефан Павлов, — ала никое от случаен човек.

Случайно се бе добрал и той до своята сполука, своя триумф в живота, ако щете. Макар това още да не означаваше, че го бе признал ученият свят. И не толкова целият учен свят. Не бе признат напълно и в България, в родината си. Та нали затова, да докаже правотата на своята хипотеза, след като се скара с професора си, доктор Павлов прелетя над хиляди километри, за да се завре тук, в Зеления ад, в сърцето на Амазония, където бе очаквал да намери условията, които търсеше.