Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Като израз на милосърдие Писаро бе отменил наказанието на Атауалпа, заменил бе кладата с удушаване. И го бяха удушили. Бяха му устроили величествено погребение, което бе отслужил Валверде, а Писаро се бе обливал в сълзи. После, веднага след погребението, бе положил върху челото на Тупак Уалпа царствената ляута — държавата не можеше да съществува без велик инка. Убиецът на предишния сапа инка бе определил кой да бъде новият.

Уанай трябваше да бърза. Защото Тупак Уалпа беше изпратил своите часки. Искаше да отмени заповедта на брат си, да сложи ръка върху златото. Шибани от стражите, носачите ускориха ход.

Дни, седмици, месеци. Все покрай реката. Половината изгинаха от болести и изтощение. Когато свършиха страшните прагове, оцелелите направиха балсови салове, върху които натрупаха товарите си. Уанай остави само хиляда души, отлични салджии. Другите пусна да се приберат в племената си. Те бяха горски хора. Сигурен беше, че никой от тях нямаше да се върне в планината, за да издаде пътя им.

И все така, все по реката, най-сетне достигнаха тринадесетия пълноводен приток. Свърнаха в него. И накрая, след неописуеми лишения, се добраха до целта. Висока бяла скала, увенчана с корона от зъбери, препречваше реката. И там през скрития зад лианите вход носачите вмъкнаха товарите си в пространната пещера.

Уанай постигна целта си. Вече притежаваше цената, с която щеше да заплати отмъщението си и своето щастие, смъртта на един инка и свободата на Килеи. За толкова злато Писаро щеше да пожертва всеки свой съюзник.

С част от саловете се върнаха назад, докъдето реката беше плавателна. Там воините начело с Уанай тръгнаха пеша през планината, като освободиха робите да се спуснат по реката със същите салове. От тях нямаше защо да се тревожат. Те не разбираха ценността на златото.

И чак след много месеци оределият отряд се завърна в Тауантинсую. Още далеч от Куско Уанай разпусна дружината, като взе клетва от всекиго поотделно, че никому няма да издаде тайната. А когато тауантинсуец даде клетва, никога не я престъпва. Защото знае — ако се измъкне от властта на инката, от гнева на боговете никой няма да го спаси.

Единствен Уанай се отправи към столицата. Сърцето му биеше нетърпеливо. Наближаваше часът на тържеството.

Ала още по пътя взе да научава лоши вести. Срещнати индианци, които бягаха от своеволията на белите, му разказваха такива неща, че косата му се изправяше. Нашествениците разграбили храмовете и в съюз с новия инка подгонили неговите противници. Пияни по цели нощи вилнеели из града. Отначало спазвали заповедта на командира си да не закачат мирните граждани. Тъй рекъл Писаро: „Стрижете вълната — пазете овцата!“ Но постепенно се отпуснали. Грабели и безчестели наред. Ни вяра, ни род зачитали. Само своята алчност. Подлагали на мъчения жреците и послушниците им, та да им казват къде има скрити съкровища. А за да замаже очите на народа, Писаро се оженил за една от сестрите на Атауалпа.

Уанай влезе в града, преоблечен като селянин. Ако го откриеше Тупак Уалпа, щеше да го унищожи, преди испанците да чуят вест за него. Потърси брата си. Отвори му някакъв непознат. Каза му само, че такъв човек вече не живее тук. Не отговори на въпроса му, къде е отишъл.

Смутен, разтревожен, Уанай се лута дълго по улиците да дири близки и познати. А не можеше да ги намери. Като че ли бе попаднал в някакъв чужд град — със същите площади, храмове и дворци, със същите домове и работилници, но изпълнени с нови, чужди хора. Индианците, както „тези отдолу“, така и „тези отгоре“, преминаваха боязливо, като се озъртаха и бързаха да се шмугнат в първата врата, щом насреща им се зададяха испански солдати или инкски войници. Начесто, през улица през две, на кръстопътищата бяха разпънали палатките си брадати войници и докато течеше службата им, играеха на зарове и пиеха чича.

Най-сетне Уанай срещна един каляуайха, син на неговия чичо. Беше облечен бедно, отслабнал, с вдълбани очи.

— Какво става тук? — запита го Уанай.

Братовчедът му го отведе уплашен в една глуха уличка.

— Тупак Уалпа не отказва нищо на брадатите — пошепна му той. — И се отрече от всички каляуайхи. Предаде ги роби на брадатите. По един лечител на всеки испанец.

Уанай прехапа устни.

— Роби!

Стана му ясно защо. Тупак Уалпа отмъщаваше на племето му заради неговото деяние. Отмъщаваше жестоко, както постъпваха винаги „тия отгоре“. За всяко провинение те признаваха само едно наказание — смърт. Дори тоя се бе показал великодушен, щом се бе задоволил само да ги продаде в робство. Изглежда, оценили бяха завоевателите ползата от туземните лечители, предпочели ги бяха пред своите бръснари.