Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

А не биваше да стои бездеен. Не само защото цялото му същество не понасяше бездействието. Дори най-пасивният човек сега трябваше да се размърда. А не беше в състояние да измисли нищо друго. Оставаше му само едно — да се разлюлее на въжето, да се друса, докато клонът се счупи. И тогава — каквото съдбата му отреди: или на брега, или при тембладорите. Така поне рискът щеше да бъде петдесет процента, не сто процента, както сега.

Вече се канеше да се залюлее, когато зърна ягуара. Значи Жоао бе успял да му се изплъзне. Звярът изскочи от тръстиките с мъчително накуцване и се отръска. По козината му личаха няколко кървящи петна — следи от пиранхите, които го бяха усетили късно. Това закъснение навярно му бе спасило цялата кожа. Той полегна настрана да оближе раните си.

И случайно вдигна поглед. В зениците му блесна алчността. Насреща, на два скока от него, примамливо висеше къс месо. Напълно безпомощен. Животните познават кога човекът е въоръжен, кога е опасен и кога безвреден. Той забрави раните си. Гладът задуши парещата болка. Надигна се и пристъпи напред.

Примрял от ужас, Павлов го проследи с очи. Само той му липсваше. Едва сега забеляза, че накуцва. Стори му се дори, че видя отломките от шиповете на бодливото свинче, набити в лапата му. Затова значи бе стигнал дотам, да дири човешко месо! С тоя хром крак не би могъл да улови никаква друга плячка.

Ягуарът спря до водата разколебан. Ала не за дълго. Гладът е лош съветник. Жертвата висеше съвсем беззащитна на един скок от него. Оставаше му само да направи тоя скок. Без да погледне гънещите се сенки във водата, той приклекна, сви крака под корема си. И излетя.

Ала не намери жертвата си неподготвена. Макар и с разтуптяно от страх сърце, Павлов успя да прецени заплахата навреме. И реши единствено възможното. Той стегна мускули и когато звярът се стрелна към него, се блъсна в главата му с крака, отхвърли се назад. Протегнатите ягуарски нокти не свариха да се вкопчат в тялото му. Само раздраха панталона и прасците му.

Не успял да намери опора във въздуха, със спънат устрем, хищникът не достигна отсрещния бряг, а пльосна във водата. И потрепера. Някоя змиорка бе опразнила в него „батериите“ си.

Изтласкан така, Павлов се върна обратно, прелетя над водата и като махало достигна другия бряг. После пак като махало се отправи назад. Клонът запращя, наклони се към реката. Краката на човека почти докоснаха повърхността й.

Звярът потръпна повторно, трети път, четвърти път. Една след друга настървените риби го атакуваха със страшното си оръжие. Обезсилен, той опита да се спаси на брега. Не му се удаде. Последният електрически заряд, отправен в него от най-едрата змиорка, го довърши. Той се отпусна безжизнен наполовина върху сушата, наполовина във водата.

За щастие клонът се счупи чак сега. Докторът падна почти до него. Но смъртоносните риби вече бяха изчерпали убийствената си мощ. По тялото му премина лека, неуловима тръпка. Само с крака той изпълзя върху брега и се отпусна обезсилен на тревата.

Надигна се скоро. Нямаше време да се излежава така. Отде да знае дали нямаше да се съживи ягуарът или да се покаже друг враг. Напънал мускули, Павлов успя да изхлузи китките си от разхлабеното въже. Изправи се и грабна оставената на земята пушка. После тръгна край реката. Не се поколеба накъде. Имаше единствена цел — при Лемолемо. Само с негова помощ би могъл да се измъкне от тоя пущинак, само с негова помощ би могъл пак да залови бандита.

Смрачаваше се. Помръкващата гора го обгръщаше като зелено наводнение, задавяше го с противния си дъх на гниене и смърт, примесен с аромата на редките цветове и ухаещите листа. Мракът избликваше от всеки храст, от всяко кътче, от всеки дънер и заливаше околността, надигаше се нагоре заплашително, бръмнал с разбуждащите се вечерни звуци на джунглата. Въздушните корени на филодендрона под огромните надупчени листа наподобяваха разчорлените бради на невидими великани. Милиарди москити изплуваха от мрака и връхлетяха настървено отгоре му.

Нещо плесна почти в краката му. Той се обърна мигновено, опрял пръст в спусъка. И видя някакво същество, което бързо пореше водата. Какво ли беше то? Риба? Гущер? Не, птица. Тя излезе от водата и запълзя по опрелия до повърхността клон, като си помагаше с ноктите на крилата си. Позна я — малка хоацина. Птица, която плува и лази по-добре, отколкото лети.

Той се препъна няколко пъти в щръкналите корени. После настъпи някакво меко тяло, което избяга настрана изпод краката му. Жаба ли беше, гущер или змия?