Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Той говореше, а разширените му от уплаха очи не смееха да се откъснат от бялата скала.

— И тогава Инти ще освободи племето на каляуайха от тежкия оброк. Поколения наред племето на каляуайха беше прикрепено към това място, прикрепено към Свещената пещера. И нямаше право да го изостави. Каквото и да станеше. Дори когато земята не родеше нищо. Дори когато рибата напуснеше бреговете. И да не допуска чужденец да зърне Свещената пещера. Никой. Ни враг, ни приятел.

Още при споменаването на чудния кипус бегло досещане прониза съзнанието на Павлов.

— Да не би да са дошли бандитите? — запита той задъхан.

Тасулинги отвърна:

— Да! Убийците на меднокожите, осъдени на смърт от племето на каляуайхите. Те дойдоха. А с тях — и Лемолемо. Пленник. Без да поглежда встрани. Сякаш не познава своето село. И своето племе. Като упоен. Все едно — изпил цяла кратуна чича.

— Къде са те сега? — не се стърпя Павлов.

— В Свещената пещера!

— А какво чакаха воините на Тасулинги? Защо не ги заловиха? Защо не освободиха Лемолемо?

Тасулинги, суровият вожд, вдигна безпомощно рамене.

— Защото показаха свещения кипус. И никой от племето на каляуайха не би вдигнал оръжие срещу тоя, който носи свещения кипус.

Павлов все не доразбираше нещо:

— Защо поне не ги последвате?

— Защото вече ги няма.

— А къде са?

— Няма ги! Изчезнаха…

Видял учудения му израз, Тасулинги добави:

— Ела, виж и ти! Ти си бял. Може би това е някаква бяла магия.

И го поведе към скалата. Доведе го до обраслото с пълзяща растителност нейно подножие. Разгърна с ръка листната завеса.

— Ето! Влязоха тук. И се изгубиха.

Павлов се вмъкна под гъстото обрастване. Огледа внимателно старата, напукана скала. Знаеше, че магии няма, чудеса няма. Трябваше да съществува някакво обяснение. Просто, естествено, не магия.

Дали не беше нещо друго? Масова хипноза? Или пък обща халюцинация? На тия прости, неуки хора само им се бе сторило, че пистолеросите са изчезнали тук. А не са ги видели, когато са си отишли.

Случайно в мрежата на пукнатините той зърна една малко по-ясна цепнатина, която обкръжаваше като накъдрен, неправилен полукръг една скална издадина. Това можеше да бъде таен вход, каменна врата към някакво подземие.

Огледа го отвред. Опипа всяка каменна пъпка и всяка съмнителна вдлъбнатина. Натисна с рамо.

Напразно. Вратата не мръдна. Не се отвори.

В отчаяно безсилие той отпусна ръце пред гледащите го индианци. Те очакваха чудо, а той беше безпомощен да им го даде.

Изправен пред побеснелия от гняв конквистадор, Уанай мълчеше упорито. Въпреки заплахите, въпреки боя с бичове, въпреки разпъванията върху колело, въпреки нажежените щипци, които късаха парчета димяща плът от тялото му.

Писаро се убеди за последен път какво може да издържи решеният на смърт индианец. А той съвсем не желаеше смъртта му. Щеше му се само да го уплаши, да прекърши волята му. Умреше ли Уанай, с него щеше да умре и тайната. А нему беше нужна тая тайна, затова му беше нужен и Уанай.

И заговори кротко, убедително, тъй както той умееше, когато пожелаеше:

— Защо се погубваш, Уанай? Защо измъчваш и мен? От всичко най мразя насилието. Ти го знаеш, аз съм човек на споразумението. Защо не се споразумеем ние двамата? Както преди, преди твоя твърдоглав отказ…

Уанай, изтощен от мъченията, озлобен, мълчеше.

— Спомни си! — добави Писаро. — Ти си християнин. Като християнин си длъжен да помогнеш на Христовото войнство, което носи спасение на душите за всички езичници. Така, помагайки нам, ти ще помогнеш и на твоите братя.

„Християнин!“ — помисли си Уанай. И злобата му още повече нарасна. На идване беше чул и това. Испанците осъдили на изгаряне един жрец, който хвърлил златото от храма си в езерото, вместо да им го предаде. Увещавали го да приеме християнството, за да отиде в рая. А той запитал: „Има ли там християни?“ Отговорили му, че тъкмо там е тяхното място. И той отвърнал решително: „Тогава предпочитам в ада!“

И Уанай вече искаше да попадне в ада, там, където няма християни, макар че и той беше един от тях. Разбрал беше, че богът на милосърдието съвсем не е милосърден. Предишните богове на Уанай бяха поне честни богове. Богът на войната беше наистина бог на войната, богът на смъртта — наистина на смъртта. Не бяха лъжливи, коварни богове.

Писаро, сякаш не забелязал свирепия му поглед и мълчанието му, пак запита:

— Ще ми кажеш ли най-сетне?