Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Павлов се убеди. Повече не можеше. Трябваше да пренощува тук, в гората. Против волята си. Друг изход нямаше. И той се покатери върху едно дърво, нагласи се на възможно най-удобния клон, превърза се към него с лиана, опита да заспи. Ала макар че беше капнал за сън, не успя да склопи очи. Сякаш всичко се бе опълчило насреща му: и москитите, и мравките, и кърлежите, и пиявиците. И хилядите други непознати гадини. И кряскащите маймуни. И съскащият наблизо като котка оцелот. И квичещите отдолу пекари. И дървесните змии.

Внезапно усети лек полъх. Замахна с ръка. Докосна нещо меко и пухкаво, което отлетя нагоре, към звездното небе като привидение. Не можеше да бъде друго — само вампир. Това му липсваше сега — да заспи и тези кръвопийци да изсмучат от него последните му сили. И не дай боже да го заразят с бяс. Тези прилепи са едни от най-опасните му разпространители тук.

С пламнала от хиляди ухапвания кожа Павлов едва изчака заранта. И когато сутрешната дрезгавина се процеди през листния склоп, той побърза да се смъкне на земята, за да продължи пътя си. Беше прегладнял. В селвата се срещат малко ядливи плодове. И те са по върховете. Долу, в сянката, е гладът. Трябваше да убие някакво животно. И понеже нямаше запалка, и понеже не умееше да добива огън чрез триене, щеше да го изяде сурово. Само да го уловеше. А за проклетия с развиделяването животните изчезнаха. Останаха само недосегаемите по върховете маймуни и птици.

Тогава видя червената кора на масарандубата. Наричат я дърво крава. Павлов направи разрез на кората й и скоро оттам потече бял сок. Както от каучуково дърво. Това беше то, млякото на масарандубата. Човекът подложи устни отдолу и пи от него. Но скоро спря. Въздържа се. Известно му беше, че от такова мляко, изпито в по-голямо количество, може и да умре. Когато изсъхне, този сок се превръща в чудесно лепило.

И пак тръгна на път. Боеше се от втора нощ в джунглата. Затова не видя опасността. Когато разбра какво става, вече беше късно. Листната настилка под краката му се продъни и той се стовари в изкопаната дупка. От непредпазливост беше пропаднал в една от ловните ями на туземците.

Скоро се опомни. И опита да се измъкне. Подостри няколко паднали клона, опита да ги забие в стените на ямата като стълба. Вече се готвеше да се покатери по тях, когато чу над главата си бесен вой. Погледна нагоре и в светлия отвор видя струпаните индианци с насочени към него копия.

Подадоха му един откършен клон, с който го измъкнаха горе. Вързаха го начаса. Чак тогава се умълчаха, чак тогава го изслушаха.

И той, доколкото можеше, заговори на езика кечуа:

— Аз съм приятел на Лемолемо, сина на Тасулинги.

Не му отговориха нищо. И той не разбра — чуха ли думите му, повярваха ли му, или не. Безмълвно го отведоха към игарипето си, поставиха го на средата, а те седнаха по местата си и размахаха веслата.

Плуваха дълго, все по средата на реката срещу течението, като се взираха към двата бряга. По едно време видяха нещо. Отклониха се вдясно. Спряха в пясъка и извлякоха навън пленника си. После се върнаха назад, като го оставиха сам, вързан, на пътеката.

И още не изчезнали зад завоя, ето че от храстите се измъкнаха десетина нови воини. Павлов повтори думите, които беше казал преди това:

— Аз съм приятел на Лемолемо, сина на Тасулинги.

Без да отвърнат ни дума, индианците го развързаха.

— Следвай ни! — каза единият от тях.

И групата тръгна безмълвно по пътеката под плътния свод на пищната зеленина.

Когато пристигнаха в селището на каляуайха, завариха цялото население събрано на поляната пред бялата скала, която наричаха Свещената пещера, разтревожено, зашумяло като пчелен рояк в запалено от гръм дърво.

Случило се беше нещо изключително, което бе извадило суровите индианци от тяхното душевно равновесие, бе разбунило душите им, изпълнило ги със смут и тревога.

Най-отпред стоеше със замръзнало лице, което обаче не можеше да прикрие овладялото го вълнение, вождът Тасулинги. И редом с него — Уаюкума и Рауни.

Тасулинги не бе забравил правилата на вежливостта.

— Привет на моя бял брат! — рече той. — Спасителят на моя син. Какво търси пак моят бял брат? Помощ ли иска да получи? Или да окаже помощ?

Доктор Павлов отвърна:

— Аз бях тръгнал за помощ. Но ако е потребна моята помощ и имам сила да я дам, кажи ми какво трябва да сторя!

Тогава заговори Уаюкума:

— Случи се нещо, което племето ми очаква много поколения наред. Тъй говори преданието, достигнало до нас от баща на син: „Ще дойдат хора от запад. И те ще носят свещен кипус. С тринадесет ресни и късче злато. Тия хора, каквито и да са, имат право да достигнат Свещената пещера. Да влизат в нея и да излизат.“