Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Внезапно наостри слух. Дочу нещо, някакъв далечен звук, който му заприлича на човешки стон. А можеше да бъде и преял оцелот, и гъгнива жаба, и уплашен ленивец. А можеше да бъде и маймуна, и птица, и някое от милионите насекоми.

Той нямаше право да го отмине, без да провери. Затова свърна вляво, прекара лодката под нависналия свод на лианите, превит одве, и навлезе в невидимия отвън воден проток, изцяло покрит с огромните листа на водните лилии, по които подскачаха жаби и дългопръсти водни кокошки. Кацнала на един нисък клон, се ежеше калиго, едра совина пеперуда. По увисналата лиана пробягна голяма колкото кайман игуана и се скри в шумата. Гонеха се с весела глъчка маймуни игрунки. Върху лодката му се метна дълга две педи стоножка. И той едва свари да я изхвърли с греблото си.

Не след дълго Лемолемо достигна една малка поляна. И сред нея, по земята се гърчеше човек, нападнат от странстващи хищни мравки.

Лемолемо го позна — Алваро!

Сам Инти го наказваше — със смъртта, която му бяха отредили каляуайхите.

Лемолемо само трябваше да изчака, да види края му, да се увери. И тогава да се върне, та да разкаже в племето си за новото чудо, за божественото наказание.

Изведнъж той ококори очи. Потресен. Из пазвата на безпомощно търкалящия се сред мравешкото гъмжило бледолик се бе изсулил сред тревите кипусът с тринадесетте шнура и златното късче.

Лемолемо знаеше, всички в племето го знаеха. Това беше заветът на дедите, предаван от баща на син. Някога ще дойдат мъже, легендата не казваше меднокожи, бледолици или черни, които ще носят кипус с тринадесет шнура. Тринадесет е магическо число, а златната бучка е дар за Инти. Никой друг няма право да се приближи до Свещената пещера, никой няма право дори да спре поглед върху нея. Само този, който носи кипуса. Той става вожд на племето. Веднага, без никаква уговорка. Той има право да властва над цялото племе. На него са длъжни да се покоряват и Тасулинги, и Уаюкума, и Рауни. От тоя ден губи силата си и безусловното табу върху Свещената пещера. Инти освобождава каляуайхите от обета да я пазят…

С един скок Лемолемо се озова до нещастника. Грабна го под мишниците и с втори скок се измъкна от смъртоносния жив порой. Натопи го веднага във водата, която отвлече останалите по тялото му мравки.

После го изнесе на брега и се просна по очи в нозете му, заговори му на тайния език. Не допускаше, че пратеникът на Инти няма да го разбере:

— Господарю, Лемолемо е твой роб. Лемолемо чака заповедите ти.

Алваро се досети начаса, макар че не разбираше ни думичка от бръщолевенето му. В целия свят поклонът означава едно и също — подчинение.

И той побърза да се възползва от неочаквания обрат на съдбата. Оцени изведнъж каква власт му даваше кипусът. С негова помощ, и с помощта на тоя дивак, който с всичко издаваше своето безпрекословно послушание, можеше да постигне по-леко целта си, отколкото с цяла рота пистолероси.

Ала и тоя път нелепият случай обърка плановете, които се бяха зародили в главата му. Делфинът на Лемолемо не можеше да допусне, че хората са различни, че се мразят, че Жоао например може да е смъртен враг на приятеля му. Когато бе чул вика му за помощ, бото се бе втурнал презглава нататък и бе подложил якия си гръб под потъващото тяло. Удържал го бе над водата, макар че Жоао, обезумял от страх пред новодошлото чудовище, бе отскочил от него. Няколко пъти бе опитвал ужасеният кабокло да се отърве от тая дива настойчивост. Накрая се бе предал. Отпуснал се бе върху му, изтощен, примирен. Тогава бото бе понесъл обезсиления си ездач подир лодката на своя приятел. Поддал се бе на първия си порив. Нещо имаше в неговата душа — способност да преценява, че падналият във водата човек се нуждае от помощ, или прост инстинкт, както ни убеждават трезвомислещите учени — но каквото и да бе то, първото решение на бото беше правилно. Човекът не е нагоден за водата, човекът трябва да бъде изваден на брега. И делфинът стори това. Второто решение, на пръв поглед неразумно, несъгласувано с приятелските чувства към Лемолемо, всъщност пак беше логично, според простата естествена логика. Хората живеят в общества. А Лемолемо беше сам, сам беше и тоя удавник. Защо да не ги събере, защо да не отнесе тоя човек при Лемолемо?

Какво ли бе станало в неговата животинска душа, какъв ли мисловен процес, какви ли закони на логиката движеха неговите постъпки? Безразлично от подбудите, последицата беше една-единствена. Бото достигна брега, когато Лемолемо вече се бе прострял в краката на Алваро, и остави ездача си в плитчината. После избърза да се отдалечи от нея и там, доволен от себе си, заподскача радостно.