Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

И още нещо. Длъжен беше да намери Алваро и за друго. Да си вземе серума. Нямаше право да остави такава мощ в ръцете на един престъпник. Това пък беше гласът на честния учен.

Смятаха, че не се разделят завинаги. Уговориха се така — когато стане нужда, Павлов да каже на първия срещнат истински индианец, че търси каляуайха Лемолемо. И само след две недели Лемолемо щеше да дойде — като свидетел, като приятел, като другар.

Ученият запаса пистолета, метна пушката през рамо и скочи в пирогата, която му даде Лемолемо. Двамата гребци, които щяха да го придружат до пристанището, където щеше да се качи на кораба, му превързаха очите. Тасулинги предпочете да е сигурен. Дори добър човек, дори и приятел, по-добре беше никой да не знае пътя към племето. И към Свещената пещера, която беше длъжен да опази.

Гребците размахаха веслата и лодката се плъзна леко по водата. Донякъде Павлов чуваше глъчката по брега, после тя изостана назад, сля се с обичайните шумове на джунглата.

Гребците си припяваха за бодрост еднообразна песен. А докторът мълчеше. Първо — не знаеше дали ще му отговорят, и, второ, по-важното — не му се говореше. Смазали го бяха неуспехите — един подир друг. И то в науката, в неговата област. Какво ли щеше да постигне с това, което захващаше сега — в съвсем непривична за него задача. Да лови престъпници! Не беше ли това най-нелепата му авантюра?

Пътуваха дълго. По смяната на горските шумове, по нарасналата жар на слънцето, той прецени, че беше минало пладне. А индианците не спираха — нито за отдих, нито за храна. Само от време на време по мънкащото им пеене той се досещаше, че са лапнали нов лист кола — да притъпят и глада, и жаждата, и умората.

Внезапно отсечен изстрел процепи привичния шум на джунглата. Птиците и маймуните млъкнаха изведнъж, ала цикадите продължиха още по-настървено убийственото си скрибуцане.

Павлов отмахна рязко превръзката от очите си. И съгледа как гребецът насреща му безшумно се свлече върху седалката с кървава струйка по челото. На брега не се виждаше никой — ни индианец, ни европеец; ни отляво, ни отдясно. Докторът мигновено грабна своята пушка. И тогава над реката проехтя нов изстрел. Вторият гребец се изправи конвулсивно, после се катурна извън борда.

Шумата на левия бряг се размърда и там се появи Жоао, доволен, усмихнат.

— Сеньор доктор! — провикна се той. — Аз съм, Жоао.

Ученият загреба бързо нататък.

Пъргавата двуметрова игуана, скрила се преди това във водата, уплашена от гърмежите, сега пък побягна да се спасява от лодката към брега. Стрелна се като зелена мълния сред трезвите и изчезна нагоре по стъблото на палмата рафия. Отровна черна лабария се шмугна през гъсталака на водните лилии.

Лодката се вряза сред водния хиацинт, покрил като теменужен килим плитчината, над която трептяха с брилянтени криле едри водни кончета. И там, когато дъното й се потътра по пясъка, Павлов вдигна пушката.

— Горе ръцете! — заповяда той. — Хвърляй оръжието!

Също като в криминалните филми.

— Какво те прихвана, бе докторе? — изгледа го изумен метисът.

— Горе ръцете! — натърти Павлов, макар че зрелият учен в него все не можеше да се пригоди към необичайното поведение, което му диктуваше петнадесетгодишният двойник.

И Жоао се подчини, прочел в очите му неочаквана решителност. Захвърли пистолета на земята.

— И без това не ми трябва. Свърших патроните.

Павлов извика заплашително:

— Арестувам те!

А сам усети как всичко излиза изкуствено, някак театрално. Не му подхождаше тая роля, виждаше. Но нямаше как.

— За какво, бе докторе?

— За убийство!

Кабокло вдигна рамене.

— Ама работа! Аз го спасявам от диваците. Пък той…

— Не само заради тия индианци. За тях ще отговаряш отделно. Главно заради пистолеросите!

— Охо! — изръмжа Жоао слисан. — И това ли знаеш?

— И това! За което заслужаваш електрически стол.

— Тогава много знаеш! А не бива. За теб беше по-добре да не знаеш!

— Мълчи! — сряза го Павлов. — И влизай в лодката!

Жоао тръгна привидно покорно нататък. В очите му проблесна насмешливо пламъче. Той огледа бързо околността. Най-първо видя мъхестата палма. Легендата разправя, че някога тя била инкска принцеса. Уви, не можеше да му помогне, макар и принцеса. Но, виж, палмата пашиуба можеше. Кокилестите й корени бяха осеяни с остри шипове, раните от които трудно заздравяват.

Павлов усети леко опарване по ръката. И погледна. Видя, че по тялото му бяха полазили рой червени пиявици. Замахна да ги отръска.