Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

В селището вече бяха готови за посрещането още преди вестителят да дойде и да ги предупреди. Опитомените птици жакубини кудкудякаха и бягаха напред-назад от няколко часа насам, предупреждаваха за идващия отряд.

Павлов си бе представял другояче тая среща. Обградил я бе с някаква тайнственост. Очаквал бе да види някой каменен град в джунглата, като оня търсен от полковник Фосет — последна издънка на легендарната Атлантида или поне на инкската държава. И сега гледаше почти разочарован простото индианско поселение, в което бе попаднал. Както повечето туземни села, и това беше оградено с плантации от захарна тръст, банани, царевица, маниока, пипер и овощни дървета, отрупани с плодове: подобните на круши пуе и кума, пама — приличаща на вишна, пурума като грозде и прасковена палма. И колибите му бяха като всички колиби наоколо — един тръстиков покрив, подпрян на няколко кола, по които бяха окачени спалните хамаци. И мъжете бяха като всички други хора в джунглата — с малка престилчица от рафия на бедрата и с пера в косите. Всички събрани на сянка. Защото индианците не издържат на жегата като негрите. И оръжието им беше като всички индиански оръжия: умета, лъкове и стрели от желязно дърво, копия и прашки. А децата бяха вързали един огромен паяк птицеяд през корема и го развеждаха така като кученце на каишка.

В колибите и около тях гъмжеше от опитомени животни: папагали, тукани, маймуни, а в дървените оградки зад колибите се приличаха на слънце складираните за лоши дни живи костенурки и каймани. По гредите висяха ту някоя боа, ту домашна мусурана. В изплетените от лико клетки чирикаха вместо канарчета големи колкото палци щурци танана.

Жените, украсени с огърлици от коралови змии, кърмеха редом с децата си и малките на маймуни и пекари. Всяка продължаваше прекъснатото си занимание. Едни правеха гуарана, замайващата напитка, други изстискваха отровния сок от маниоката, която после щяха да пекат на тънки питки, а със сока мъжете щяха да тровят рибата и да мажат върховете на стрелите. Всички клечаха невъзмутимо пред праговете си. Те никога не сядат на земята, защото там пълзят всякакви опасни гадини.

Вързаха Павлов за кола сред селския площад. После тръбачите надуха бойните рогове. Войните, в пълно бойно снаряжение, нашарени с племенните знаци, обградиха осъдения.

Тогава от хижата на жреца, която беше табу за жените, излязоха първенците на племето начело с вожда Тасулинги. Бойците отстъпиха почтително, за да им сторят път.

Последен се появи Уаюкума, главният жрец. Заигра магическия танц, който му придаваше ясновидска сила. И когато най-сетне, замаян от бясното въртене, се отпусна обезсилен на земята, той заговори:

— Аз виждам! Виждам! Идват бледолици! Те носят смърт! Те дирят Свещената пещера.

Устата му се запени от възбуда:

— Който е дошъл неканен в селото на Тасулинги, заслужава смърт!

Тълпата изрева дружно:

— Смърт!

— Бледоликият идваше насам с осквернителя, който бе тръгнал да изтреби племето на каляуайха и който изби много воини на каляуайха. А ягуарът ягуар дири, ягуарът с ягуар се събира. Когато срещнеш ягуар, питаш ли се дали този е по-добър от онзи, който вчера отмъкна детето ти?… Затова заслужава смърт.

Излезе и Тасулинги. Изчакал да стихне множеството, той отсече:

— Право казва Уаюкума. Бледоликият заслужава смърт. Затова го осъждам на смърт! В жертва на лъчезарния, на вечния и животворящ Инти.

Павлов не разбра ни дума от произнесените речи на тайнствения мъжки език, който не разбираха нито жените, нито децата в племето. Досети се за отредената му участ по заплашителните жестове и грозните крясъци на тълпата. Няколко пъти опита да заговори с тях на езика кечуа, доколкото го владееше, ала не получи никакъв отговор. Чак тогава се уплаши. Осъзна безпомощността си. Чувал бе, че индианците не държат пленници. Или ги смятат врагове и ги убиват, или ги признават за приятели и ги пускат да си ходят. Сам се наруга наум. За всичко в живота си беше виновен все той самият. За всичко. Така и сега — как можа тъй лекомислено да се хвърли в тая авантюра? Как можа?

Сякаш цял живот не бе успял с постъпките си да надрасне петнадесетгодишния юноша. Такова противоречиво съжителство — общопризната свръхсериозност в работата и момчешко лекомислие в личния живот; такава всеобхващаща задълбоченост при научните занимания и почти никаква предвидливост, що се отнася до личните му дела.

Няколко воини го отвързаха от кола и поведоха извън село, следвани от всички мъже. Омотаха го с въжета към жертвеното дърво ташизейро. И отстъпиха назад. Защото отгоре тозчас се изсипа рой зли мравки, които се нахвърлиха върху обречената жертва.