Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Думите на малцината, които се осмелиха да защитят великия инка, бяха изопачени при превода от Фелипильо.

Вечерта, преди прочитане предрешената присъда, Атауалпа се обърна към Уанай:

— Нямам друг изход. Ти си ми последната надежда. Знам каква участ ми се готви. Това ще бъде отмъщението ми. Ако ме убият, вземи изпод постелята ми оставения кипус и го препрати в Куско за Манко, моя братов син. Да скрие златото. Повече нито бучка да не видят коварните бледолици.

И вече когато Уанай беше на изхода, добави:

— Разбрах, златото е проклятието върху нашия народ. Да скрие златото, за да няма какво да разпалва алчността на брадатите, какво да ги примамва насам.

Не довърши. Стражите го извлякоха навън.

Уанай тозчас намери кипуса — тринадесет шнура и едно късче злато. Отнесе го на Писаро и му предаде думите на Атауалпа. Дълго размисляха двамата какво да сторят. Пристигаха слухове, че отделни управители на области и градове почвали да крият по свой почин златото си. За да попречат на това, решиха да изпратят кипуса. И Уанай — с него. За да съберат всичкото злато на едно място, което ще бъде известно на Уанай, а то значи — и на Писаро.

Индианецът държеше най-много на това. Първо — защото му даваше важност, и, второ — защото лишаваше Тупак Уалпа от богатството. А това означаваше, че по-рано ще бъде пожертван от испанците. Че без златото Тупак Уалпа ще падне по-рано в ръцете на Уанай.

Скроиха едно сполучливо бягство от испанския лагер, та да заблудят наивните инки. И Уанай тръгна на път към Куско, при Манко. А пътят не беше лек. Понякога слънцето го изгаряше с непоносимата си жар, друг път го обливаха проливни дъждове и снегопади, препречваха пътя му лавини и сринати канари, буйни потоци и отскубнати от бурите дървета. Той се прекатерваше с мъка върху дебелите дънери, обсипани с бодливи лиани… Газеше през разпенени потоци, водите го събаряха, влачеха го надолу, премятаха го…

А не знаеше — той ли е, или не е той. И кой всъщност беше — каляуайхата Уанай или Алваро Бентес да Иса. Или и двамата заедно. В главата му беше хаос. Прелитаха разбъркани спомени като подплашени прилепи в тъмна пещера, невидими, но осезаеми по маховете на крилата им, по едва чутото им цвърчене — вихрушка, по-право хаос от спомени: от Рио и от Куско едновременно, от снежните Анди и от задушната джунгла…

Алваро вървеше в полусън, замаян, обезсилен от преживяното, от тоя неестествен скок от настоящето в миналото, от това грубо вместване на чуждата личност в неговото съзнание.

Къде всъщност беше сега? Какви бяха тия дървета наоколо? Дебели стволове с подпори, а с малки корони, с дребни листа, без цветове, обсипани с бромелии, с орхидеи, с лиани. И с гъби и плесени, и безброй птици, и безброй маймуни, които непрекъснато, кой знае откога, го преследваха, замерваха го с отчупени вейки и плодове. Сънувал ли бе Кахамалка и участта на Атауалпа, или наистина ги бе видял? И как бе попаднал там — с вълшебството на прелетия серум или само така, в някаква треска, замаян от изпаренията на джунглата? А може би му се бе присънило това, което бе знаел и преди; това, което искаше да знае… Кипуса, златото на инките…

От какво гореше кожата му, от какво така смъдеше: дали от ухапванията на насекомите, или от случаен допир до отровна лиана, от който човек дори може да изгуби съзнание? Джунглата — това е свят, който чуваш, а не виждаш. Свят на измамата. Струва ти се, че ръмжи пума, а то квака жаба; виждаш кора, а то било костенурка; гледаш камък, а то излиза гущер; лианата се превръща на змия, а изгнилият дънер — на кайман. Какво диреше той в тая прокълната страна?

Не беше от лианите. Без да забележи, бе нагазил в походната колона на мравките ецитони, ужаса на селвата. Пред този смъртоносен поток бягаше всичко живо: птици, насекоми, паяци птицеяди, броненосци, маймуни. Шумолеше като дъжд по окапала шума. Из въздуха се носеше остра миризма на кисело и мърша. А отгоре им прелитаха кафяви мравелови — единствените, които не се бояха от тях.

Алваро отскочи ужасен встрани, опита да отръска от себе си тези, които вече го бяха полазили. Но се хлъзна. Строполи се в най-гъстото им струпване. И те мигновено попълзяха отгоре му, заръфаха го с малките си, но ненаситни, сякаш огнени челюсти.

На границата воините, които бяха заловили доктор Павлов, предадоха пленника си и тежко ранения каляуайха на Тасулинговата стража. Смениха се само носачите и охраната, продължиха по отъпканата пътека, редовно просичана с мачетите.