Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

— Сапа инка, обещай им злато! Сълзите на Инти. Да се откупиш.

А беше сигурен, че Писаро никога нямаше да изпусне могъщия си пленник, на когото залагаше всичко.

И Атауалпа се подведе.

— Ако ме пуснеш — рече той на Писаро, — ще ти дам много злато.

— Колко? — запита Писаро.

Великият инка стана и вдигна ръка до стената:

— Дотук!

Всички ахнаха.

— А съседната стая ще напълня два пъти със сребро — добави сапа инка.

Тозчас стотици часки-бързоходци, понесли кипусите с инкската воля, побягнаха по цялата страна. С жълти шнурове — великият инка искаше злато.

Златото започна да се стича в Кахамалка наскоро. А на Писаро все му се струваше, че пристига бавно. Фелипильо и Уанай разпалваха още повече нетърпението му.

— Защо чакаш тук? — му каза Уанай.

Фелипильо добави:

— Златото е в Куско. Иди го вземи сам!

Писаро се колеба, докато от Сан Мигеле, първата испанска крепост в Перу, пристигна подкреплението начело с Диего Алмагро. Когато видя пълната стая със злато, Алмагро не можа да се сдържи.

— И ти още чакаш? — запита той, задъхан от алчност.

Много малко му трябваше на Писаро, та да се реши. И не само Алмагро. Двамата преводачи също не спяха. Те пуснаха един часка с кипус, в който редом с жълтите ресни преплетоха и червени. А червените са призив за война. И пратиха испанците да го заловят. После казаха на Писаро:

— Атауалпа те лъже. Тоя кипус означава: „Давайте злато, но се гответе за война!“

Бояха се, че испанците може да се задоволят с богатството, което щяха да получат от инката, и да се върнат, без да достигнат Куско. А без тяхна помощ нито те двамата щяха да видят любимите си, нито народите им — свобода от инкската тирания.

Писаро навярно се досети кой беше пратил тоя кипус, ала се направи, че им вярва. Съвпадаше с неговите кроежи. И той плетеше своята мрежа.

И още нещо. Плененият Атауалпа нямаше право да дава заповедите си пряко на своите часки. Само посредством доверените преводачи. Писаро отдавна подмяташе на великия инка, че смята да води преговори и с Уаскар, детронирания му брат. Въпреки това Атауалпа все не се решаваше да изпълни това зловещо внушение, тъй като беше уверен, че в крайна сметка ще се окаже в негова вреда. Затова самите преводачи прикачиха още два шнура към изпратения кипус в Куско. И верните хора на Атауалпа убиха сваления инка.

Това братоубийство потресе цялата инкска империя. Почнаха да достигат слухове и до ушите на Уанай. Истинските дългоухи се бяха обявили открито срещу узурпатора Атауалпа. Защото няма по-тежко престъпление от цареубийството — то е направо светотатство. Сапа инка е син на Инти. Шушукали, подхващали заговори. Замисляли да го намерят и в плен и там да го убият. Да освободят трона за друг сапа инка, истински инка, от чиста инкска кръв, а не като Атауалпа, който за тях беше полуварварин.

И още нещо подочу Уанай. Замечтал и Тупак Уалпа за инкската ляута. Събирал сподвижници из цялата страна.

Един ден наистина го видя в испанския стан. Дошъл бе и той да преговаря с нашествениците. Но докато Уанай се обърне да вземе лък и стрела, за да го прониже начаса, пък после да става каквото ще, двамина солдати го хванаха и овързаха. Държаха го така, додето новият претендент за престола със своите преводачи си отиде, след като разговаря три часа с Писаро.

От тоя ден в лагера започнаха разправиите. Едни бяха за, други — против. Да премахнат ли Атауалпа, или не? Има ли полза от това убийство, или няма?

— Мъртвият не хапе — рече Писаро.

Ернандо де Сото нарече замисъла направо злодейство. И командирът го отпрати в далечен поход да му се маха от очите.

Надделя мнението на Франсиско Писаро, когото неотстъпно убеждаваше Фелипильо.

И съденето на Атауалпа започна. Уанай и Фелипильо бяха преводачите. Обвиняваха го в дванадесет престъпления: че е убил сапа инка Уаскар, че прахосвал държавно имущество за облагодетелстване на приближените си, че е идолопоклонник, че е многоженец, че е кроил заговори против испанците и още няколко други по-маловажни грехове. Свидетелстваха конквистадори, свидетелстваха инкски сановници, един ден дойде на процеса и Тупак Уалпа. Писаро пошушна в ухото на Уанай:

— Сега той ми е нужен. Когато стане излишен, ще ти го дам в ръцете. Както Атауалпа.

И Уанай смири яростта си. Защото му се искаше да живее. Заради Килеи, заради народа си.

Уплашени от завоевателите, повечето тауантинсуйци потвърждаваха обвиненията: инките от страх, покорените със злорадство, Тупак Уалпа — с надежда, че ще се отърве от съперника си.