Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Той разклати въжето.

— Припомни си! Защото…

— Друго не знам! — извика Павлов, задъхан, омаломощен от мъчението.

— Ще се подсетиш! — засмя се самодоволно метисът и отпусна въжето.

Краката на жертвата му се натопиха във водата. Електрическият ток прониза цялото тяло, разтърси го. Сърцето му забъхта пресилено. Една гъвкава сянка се стрелна нагоре, докосна го леко. И електрическият удар го блъсна с цялата си сила. Сгърчи дробовете му. Всичките му мускули затрептяха конвулсивно, опънаха се, като че ли в следния миг щяха да се скъсат. Очите му щяха да изскочат от орбитите си. Притъмня му.

Когато погледът му отново се проясни, Павлов се видя все така увиснал над водата, а мъчителят му го изчакваше търпеливо да дойде в съзнание. Беше вързал въжето за една палма. Изглежда, отдавна го чакаше.

— Е? — изръмжа той. — Припомни ли си вече?

И да искаше, пленникът не би могъл да отговори. Чувстваше страшна отпадналост, сякаш цялото му тяло беше смазано под преса. Остри болки стягаха челото му, а езикът му като че ли беше попарен с вряла вода.

— Отговаряй! — изкрещя Жоао. — Иначе…

Не успя да изпълни заканата си. Очите му, окръглени от ужас, се устремиха насреща в храстите. После той посегна към пушката на Павлов, която лежеше на пет крачки от него. Не свари да я вземе. Ягуарът вече скачаше.

Пъргав като звяр, Жоао успя да се отклони от нападението. Превари го. Метна се в лодката, посегна към веслата. Ала звярът не се отказа от преследването. С втори скок, също тъй необяснимо непохватен, се хвърли и той в лодката, разклати я, та едва не я обърна. През борда й нахлу вода.

Усетил се несигурен върху това разлюляно късче суша, ягуарът притихна, опитвайки да запази и той равновесие като уплашения насреща му човек.

Течението подхвана пълната лодка и я повлече надолу. Така я видя Павлов, увиснал над змиорките — с човека на кърмата и пъстрия хищник върху полупотъналия й бак как се скрива зад гористия нос.

Лемолемо изчака Павлов да отмине по реката. Не искаше да го замесва в делата, които се отнасяха само за неговото племе.

После отиде при баща си. Тасулинги стоеше пред мъжката колиба редом с върховния жрец и главния каляуайха.

— Какво искаш, сине? — запита вождът.

— Аруява е мъртъв. Нека Лемолемо поеме неговия обет. Да отмъсти за Аруява, да намери осквернителите.

Тасулинги мълча дълго, преди да отговори:

— Добре, сине! Иди! Изпълни воинския си дълг, преди да се посветиш изцяло на Инти, преди да станеш истински каляуайха.

И Лемолемо тръгна. Не изчака погребението на приятеля си. Сега Рауни щеше да се затвори в колибата си с трупа на Аруява, за да го балсамира. После щяха да го положат в голямата урна на свещеното място редом с другите погребални урни.

С него тръгнаха десетина души, придружиха едноместната му пирога. Още след първия завой почнаха да изследват грижливо и двата бряга, да дирят следи от чужденците. Когато достигнаха границите на племето си, воините с голямото игарипе се върнаха назад, а Лемолемо продължи пътя си сам.

Тогава до него изскочи бото, делфинът. Изглежда, досега го бе следвал отдалеч, смутен от човешкото множество, което придружаваше приятеля му. Той заподскача радостно наоколо, после подаде глава над борда. Човекът не устоя на порива си. Приведе се и го погали по розовата глава.

Реката течеше лениво, отразила в златистия си блясък надвисналите дървесни корони на обграждащата я джунгла. Папагалите и маймуните не млъкваха. Цели облаци пеперуди летяха над реката като разноцветна мъгла, която се вееше през някакъв зелен каньон. Високо в небето кръжеше царски гриф. Къде ли бе подушил плячката си? На десетина разкрача от лодката плуваше необичайно забързан при вида на шумния делфин трипръст ленивец, сякаш излязла от гроба си мумия, решила да се освежи в реката.

Внезапно бото подскочи високо във въздуха, след което се гмурна под водата и изчезна нанякъде. Лемолемо погледна учуден след него, към разтягащите се водни кръгове на мястото, където бе потънал. Откъде можеше да допусне, че приятелят му бе чул вика за помощ на уплашения Жоао, когато лодката му със скочилия в нея ягуар бе потънала. И човекът се бе озовал във враждебната му стихия, сред крокодили и пиранхи редом с озъбената ягуарска муцуна.

Лемолемо продължи да гребе по течението, опитвайки да мине незабелязан, скрит в крайбрежната сянка, като плашеше излегналите се върху тинята крокодили и дошлите на водопой тапири, капибари и мравояди.