Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Смаян от станалото, Жоао остана така проснат върху крайбрежната тиня няколко минути, преди да дойде на себе си. И първата мисъл, която му хрумна, беше: „Не се губи така Жоао! Писано му е друго!“ Той се надигна, хвърли бърз поглед насреща.

— Ай, Хесус! О, Исусе!

Не можа да си обясни обстановката, не можа да си представи дори какво въздействие бе оказал инкският кипус над смъртния му враг. Забеляза само безпомощните движения на полуслепия Алваро. И гърба на врага му. Допусна само една възможност — че дивакът е нападнал приятеля му, че го измъчва сега, че в следния миг ще го убие.

Метисът тръгна нататък пълзешком. Пътя му препречи поток, широк десетина крачки. Не можеше да го прескочи. Пък и не опита да го прегази. Във водата се стрелкаха черни сенки — пиранхи. А зад гърба му се промъкваше триметрова змия чушупи. За нея говорят, че гони хората. Говорят също, че впръсква отровата в тялото ти само като те погледне. От разстояние.

В следния миг Жоао се хвана за една лиана. Тялото му прелетя над потока, озова се на другия бряг, тъкмо зад Лемолемо. С пълен размах Жоао го блъсна с крака в гърба и се метна отгоре му. Изненадан, Лемолемо не свари да окаже никаква съпротива. Преди той да се опомни, Жоао стовари върху главата му тежкия си юмрук и така зашеметен, го овърза с една гъвкава лиана.

Тогава видя, че Алваро надига към него пистолета си. Без да пуска жертвата си, кабокло ритна с крак, та изби оръжието на досегашния си приятел. Бутна настрана вече обезвредения пленник и грабна изтървания пистолет. Изправи се.

— Брей, голям негодник си бил!

Алваро зафъфли уплашен:

— Жоао, недей! Не ме убивай!

А кабокло съвсем не мислеше да го убива. Не само защото Алваро му беше нужен сега. И за друго. Въпреки всичко Жоао го обичаше. По своему. Виждаше, че е мръсник, нима беше сляп; че е страхливец, а Жоао от всичко най мразеше страхливците. И все пак го обичаше. Не можеше да отговори защо. Какво толкова му харесваше — дали възпитанието и добрите му обноски (несъзнателно метисът цял живот бе мечтал за това, за добри обноски) или пък за това, че чувстваше интелектуалното му превъзходство (тъй пред това превъзходство и кучето се подчинява на стопанина си). Ала това съвсем не му пречеше да го заплашва с пистолета. Те бяха различни неща. И диваците заплашват тотемите си, ако не им изпълнят начаса молбите.

Алваро не подозираше това. И по-добре, че не го подозираше. Тъй Жоао щеше да постигне целта си по-леко, по-бързо щеше да го склони. Метисът нямаше намерение да го убива, нямаше намерение и да го ограбва. Желаеше само да дели с него, като истински приятели. Богатството беше голямо, щеше да стигне и за двамата.

— Къде е онова… Серумът? — запита той заплашително.

Разтреперан, Алваро опипа чантата, която висеше през рамото му.

Жоао посочи с очи пленения индианец.

— Хайде на него!

Алваро все още се колебаеше. Съвсем не му се щеше да посвещава и други в тайната, съвсем не му се щеше да дели. Ала под заплахата на насоченото дуло изпълни заповедта на метиса.

— Сега вече двама ще го следим — въздъхна облекчено Жоао. — За по-сигурно. Няма да го изтървем.

Не се доизказа. Видя, че пленникът му се размърда. И побърза да развърже краката му.

— Хайде! — рече му той. — Води ни при златото!

Индианецът го изгледа с блуждаещи очи. Озърна се. Беше смутен. Къде се намираше всъщност сега: в селвата или в планината? И какво му предстоеше? Уж беше в селвата, а всъщност — в планината. Беше Уанай — Уанай, който подведе Атауалпа да му даде кипуса със заповедта до Манко. И търсеше Манко. Прекосяваше Андите на път за Куско, скрил под наметката си от вълна на лама кипуса с тринадесетте шнура и златното късче на края.

Капнал от умора, той едва тътреше нозете си. А нямаше право да спира. Забавеше ли се малко, пратениците на Тупак Уалпа щяха да го преварят. И да объркат всичките му планове. Нямаше представа какво беше намерението на първожреца, но каквото и да бъдеше то — и ако искаше да предаде златото той самият на испанците, за да им се докара; и ако искаше да го укрие някъде, — все щеше да бъде в ущърб на Уанай.

Той сдъвка последните листенца кока, които носеше. Силите му се възвърнаха. Отново закрачи. Слънцето припичаше немилостиво. А той сякаш не усещаше жарта му. Коката е благословена от Инти — убива глад, жажда, умора, пек и студ.

И ето, след последния завой на пътя, застлан с бели плочи и толкова широк, че по него можеха да се движат едновременно цели десетки войници, Уанай видя Куско, сгушен в пазвата на планината под величавите грамади на заснежените върхове, ограден с няколко реда каменни стени и прорязан от двете пенливи реки Гуатама и Тулюмаю. Отсреща се белееше Кенко, амфитеатърът, където самият Уанай беше изтърпял публичното наказание. А на север — Саксауман, главната крепост с три реда стени по десет човешки боя високи. Там, на хълма, блестеше Кориканча. Със златните кубета върху храма на Слънцето и с петте параклиса: златният — на слънцето, сребърният — на луната, а до тях на звездите, на мълниите, на дъгата — обсипани със скъпоценни камъни. И златната градина зад храма над река Гуатама.