— Това ще обсъди Съветът на древните пазители! — пошепна с последни сили Аруява.
И загуби съзнание.
Алваро да Иса подкара лодката към брега. Бурята беше отминала, небето се бе изчистило — синьо, без нито едно облаче. Не му беше мъчно за индианеца, за когото допускаше, че се бе самоудавил. Напротив, яд го беше на него, дето умря така безплодно, преди да му е показал съкровището. Ала и това не беше кой знае каква беда. Нали скъпоценният серум се пазеше у Алваро? Цялата мощ все още се намираше в неговите ръце…
Сам не усети как стана това. Като по чудо в главата му засия призрачна светлина. Пред него изплава от въздуха, уплътни се като жив духът на мъртвия инка от ледената пещера. Протегна ръка с насочен показалец нагоре по реката и тръгна, по-право се хлъзна по водата безшумно като Христос по Назаретското езеро. Алваро го последва послушно.
Изведнъж животът край него потече бързо, накъсано като на филм. Ето, лодката ускоряваше своя ход, бреговете на реката отстъпваха бързо назад, реката ставаше все по-тясна и по-буйна. Алваро тръгна пеша след водача си, сякаш олекнал и той като безплътен дух, сякаш полетял, окрилян от надеждата. Така и Данте е следвал Вергилий в ада.
Достигнаха пещерата, в която още лежеше замръзналият. Духът пристъпи към скалната стена, натисна с ръка и отмести плавно камъка, на чието място зина отвор. После се смали надолу върху мъртвото си тяло и неусетно, без да каже ни дума, се сля с него.
Слисан от станалото, Алваро пристъпи напред. Провря се през отвора. И занемя. Отсреща просторната подземна зала светеше в приказни сияния, излъчвани от струпаните камари злато и скъпоценни камъни. Като тлееща жарава. Заслепен от тоя блясък, замаян от всичко, което виждаха очите му, полудял от радост, той се хвърли по лице и се зарови като къртица в несметното съкровище. Прехвърляше с шепи диаманти и рубини, разбутваше с лакти златни чаши, шлемове, щитове, гривни. Едва успяваше да отмести безредно натрупаните статуи на богове и богини, на инки и жреци, на воини и танцуващи слънчеви невести. А те тежаха, страшно тежаха — тъй както тежи само златото. Но той изпитваше дори наслада от това усещане. Сякаш с него се сбъдваше предсказанието за Жоао — да се рови в злато.
Най-сетне се опомни. Напълни една торба, толкова, колкото можеше да носи. Отнесе я в Лима, защото все още се боеше да се върне в Бразилия — и от закона, още повече от Жоао. Успя да я разпродаде по черните пазари, без да го хване някой. Върна се повторно. Тоя път с хеликоптер, който сам той пилотираше, за да не открие другиму загадъчния източник на богатствата си. Потрети. Наблъска джобовете си с чекови книжки. Завърна се в Рио. И вече не като гонен убиец, а като недосегаем, неприкосновен милионер. Златото му печелеше силни приятели, златото му затваряше всички очи и уши, запушваше всяка уста. Вече нямаше нужда да постъпва в лепрозориума. Откупи си частни лекари, световноизвестни лепролози. Набавиха му най-действените лекарства. И скоро, много по-скоро, отколкото би могъл да мечтае и в най-дръзките си сънища, оздравя.
Това беше първият стадий — здравето. После дойде второто. Агентите му успяха да открият доктор Павлов. Доведоха го при него. Ученият отначало избухна, започна да ругае и да заплашва. Алваро го изчака търпеливо да се навика и накрая му рече спокойно:
— Сеньор доктор, било каквото било. Нека да си опростим взаимно всички огорчения. Аз например съм готов да ви обезщетя за постъпката си с цена, каквато ми поискате.
Докторът продължаваше да се муси.
Тогава Алваро предложи направо:
— Мога да ви дам такава лаборатория, каквато няма другаде на света. Да извършвате такива опити, каквито вие пожелаете. И неограничени средства.
Той постави на масата няколко пачки хилядаркови банкноти.
— А вие? — запита накрая поомекнал ученият. — Какво ще получите в замяна? Нямате вид на благодетел.
Алваро се засмя.
— Рецептата за еликсира на паметта.
И пак, като по чудо, докторът склони. Всъщност Алваро не можеше да си представи, че някой би устоял срещу силата на парите. Всеки продава съвестта си — само че един по-евтино, друг — по-скъпо. Всеки според своята мярка.
Заслепен от щедростта му, Павлов не откри хитростта на Алваро, който му предложи мозъка на някакъв съвсем безволев, патологично безволев човек. И една вечер няколко бандити го нападнаха, за да му прелеят получения серум. Спечелен досега от богатството, докторът омекна съвсем. Подчини се напълно на Алваровата воля. Стоеше в лабораторията, докато му заповядваше Алваро; напускаше я пак по волята на Алваро; работеше с волята на Алваро; изпълняваше всичко, което му възложеше Алваро.
Читать дальше