Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

С развиделяването и страхът му от необикновената мощ на доктора се поразсея. Обичайните горски шумове и видът на заспалия му спътник възвърнаха дързостта в сърцето му. Дори го досмеша и на себе си, и на снощните си тревоги. Нямаше съмнение, докторът се бе шегувал само да го уплаши. И малка недоволен от това, той го дръпна грубо.

— Хайде!

Павлов отметна мрежата, стъпи на земята. Когато са на път, хората не се събличат за сън. Спят с дрехи в хамаците. И сега само за минута бяха готови. Отвориха вратата.

Слънчевият блясък ги плисна в очите като водопад от жар, заслепи ги. Друг водопад — от шумове, ги оглуши. Джунглата се бе разбудила. Банда маймуни ревачи дереше гърлата си по клоните на огромната сейба. Кресливите папагали бързаха да наваксат пропуснатия си снощен концерт. Пищяха цикади, сякаш пробиваха ушите им с тънки свределчета. По гладките жълти стволове на гуявите пълзяха сини дърволазки, прехвъркаха едри зимородки, червеноглави танагри и смешни голямоклюнести тукани. Пърхаха пеперуди и искрящи като диаманти колибри. Наистина, нямаше москити. Вместо тях пък бяха долетели облаци тиуба, малките нежилещи пчели, които облепиха в миг телата им, запълзяха навред, взеха да се завират в устата и в носовете им. За да се отърват от тях, двамата припнаха към реката.

И там внезапно се заковаха на място. Забравиха пчелите, забравиха всичко друго. Насред пътеката стърчеше копие с връзка маймунски черепчета.

— Назад! — реши мигновено Жоао. — В хижата!

И хукна нататък. Но отново спря. Друго копие беше отсякло пътя им за отстъпление. Той се поколеба. Сега накъде?

Гората край него продължаваше да ехти от всекидневните си звуци. Непокътната, девствена природа. И ни помен от човек. Но Жоао знаеше. Индиосите, които бяха забили копията, дебнеха наоколо. Зад дънерите, зад храстите. Та нали само преди минута, когато излязоха от колибата, второто копие го нямаше?

Той реши. Не за пръв път се срещаше с горските хора. Тръгна дръзко към реката. А всичките му сетива, цялото му съзнание бяха нащрек. От тях сега зависеше животът му.

— Внимавай! — обърна се кабокло към доктора. — Стреляй пръв!

Ненаправил пет крачки отвъд копието, ето че в дънера на отсрещната сейба, оплетена с лиани като жилите върху старческа ръка и обрасла с отвратителни гъби и гнезда на термити, се заби със зловещо изсвистяване дълга като копие стрела.

В следния миг Жоао стреля. В този миг бе успял да чуе звънването на тетивата, да види посоката на забитата стрела. Чу стона на ранения стрелец, чу раздвижването на много хора в шумата. Без да прекъсва стрелбата, той се втурна по пътеката към изтеглената лодка, като извика през рамо:

— Докторе, какво чакаш? Стреляй!

Павлов дори не вдигна оръжието. Нищо лошо не бе сторил никому, за да се бои от отмъщение. И да го пленяха, щяха да го освободят, щом разберат грешката си.

Жоао, леко ранен в рамото, продължи да тича към реката. Тогава насреща му изскочи Аруява, решен да го спре на всяка цена.

— Родоотстъпнико! — изкрещя му той. — Предай се!

Без да спре, кабокло отправи един точен куршум в корема му. Каляуайха простена и се срина на пътеката. Беглецът го прескочи, след което продължи надолу. Страхът бе удесеторил силите му. Като тресчица изтика моторницата във водата, метна се в нея и дръпна връвта. Моторът като по чудо запали отведнъж. Лодката се хлъзна по водата, проточила подире си запенена опашка.

Индианците, не очаквали такава дързост, се разколебаха. Докато се опомнят, Жоао успя да се отдалечи на безопасно разстояние. Само след минута той се скри от погледите им зад близкото островче.

Макар и тежко ранен; проснат на земята, Аруява извика:

— След него!

Воините поклатиха глави. Познаваха възможностите си, познаваха и бързината на ръмжащото кану. Затова се върнаха назад. Превързаха ранените си другари и се струпаха край окървавения каляуайха, който бе успял да натика в раната си тампон от лековити билки. Един донесе огромна пура, дълга половин метър, запали я и тя почна да обикаля от уста на уста. И всеки, след като смукне от нея, изразяваше мнението си.

Така решиха. Сега нямаше да преследват беглеца. Най-първо щяха да отнесат към племето му ранения Аруява и белия пленник. Приготвиха се за път, поеха с ускорен ход през селвата.

Положен в носилката, Аруява опита да се надигне. Посочи с ръка учения.

— Другарят на убиеца е също убиец. Затова ще загине!

Павлов отвърна тихо:

— Какво зло съм сторил на меднокожите? Защо трябва да загивам? При това не съм убивал никого.