Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Жоао познаваше отлично селвата, та нали беше роден в нея? Още при първите облачета, които изплаваха на запад, той разбра, че идва страшна буря. И тозчас насочи моторницата към брега. Така успя да се предпази от връхлетялата стихия.

Едва наближили брега, и видяха нещо, каквото Павлов дори не бе подозирал. Нагазил до колене в плитчината, един гигантски щъркел ябиру опитваше да нагълта уловеното кайманче. В този миг из храстите изпълзя голям кайман, може би майката, която не бе успяла да опази рожбата си. Тя се хвърли насреща му. Ябиру дори не се отмести. Само я чукна с огромния си клюн някъде между очите и тя затрепера зашеметена в тинята. Щъркелът не я погледна повече, а отмина с едра крачка надолу, щом като забеляза приближаващата лодка.

На брега, скрита зад гъстото обрастване от папрати, диви банани, ананасови храсталаци и срамежливи мимози, се виждаше запустяла дървена колиба. Жоао я знаеше отдавна и понякога я използваше за своите си работи. Намериха я и сега празна. Пренесоха вътре товарите си, изтеглиха лодката на сухо и се запътиха към подслона. Облаците се струпваха заплашително върху небосвода. Засвяткаха мълнии. Джунглата замлъкна, сякаш целият свят оглуша. Притихнаха маймуните и папагалите, стаиха се цикадите, увиснаха неподвижно листата. Денят изведнъж потъмня, мракът изпълзя от храстите, легна върху реката. Мимозите бързо свиха листенцата си, приготвиха се за сън, излъгани от преждевременната нощ. Москитите, друг път тъй убийствено досадни, сега не посмяха да се измъкнат от дневните си укрития.

Посегнал към дръжката на вратата, Жоао рязко отдръпна ръката си, видял лазещата пъстра гъсеница. Убодеш ли се в нейните отровни власинки, ще получиш такива кръвоизливи на убоденото място, че два месеца след това ръката ти няма да върши работа, а ще тупа като загнояла. Той отхвърли гъсеницата с клечка и я смаза гнусливо с ботуш.

Когато влязоха в колибата, навън беше се стъмнило съвсем. Бурята връхлиташе с цялата си ярост. Дърветата почваха да скърцат мъчително, да се блъскат едно о друго. Посипаха се вейки и клони. Гръмотевиците затрещяха.

Преди да опънат хамаците си, двамата огледаха с фенерче новия си дом. Стреснати от блесналия сноп, се пръснаха презглава хлебарки, паяци и скорпиони. Пъргави гекони замръзнаха срещу светлината. Огромни паяци се разтърчаха по мрежите си.

Двамата се изтегнаха за сън. И в същия миг отгоре им връхлетя гладното население на хижата: дървеници, кърлежи и москити. На сушина, под покрива те не се бояха от заплющелия навън дъжд. Налетяха като облак, по-право като кълбо от памук. Двамата скочиха едновременно. Движеха се всред москити, дишаха москити. Отново запалиха фенера, за да опънат противомоскитните мрежи. Ала и след това пак не можаха да се отърват напълно от ненаситните кръвопийци.

А бурята навън не стихваше. Гората, целият свят трещеше, пламтеше. Сякаш се сриваше отгоре им. На завет под гигантските дървесни клони хижата все още устояваше на бесния напор.

Най-сетне, след час ли, след два ли, бурята отмина. Вятърът поутихна. Листата зашумоляха леко, отблясъците на мълниите неусетно угаснаха. Само прибоят на брега продължаваше да реве. Предупреждаваше пътниците за всички опасности, които ги очакваха, ако тръгнеха на път сега. Щат не щат, трябваше да прекарат и остатъка на нощта тук, в задушната хижа, сред пълчищата кръвожадни гадини.

Жоао уж случайно подхвърли:

— Докторе, защо ти са човешки мозъци?

Изглежда, отдавна го човъркаше този въпрос. Знаеше мнозина учени, които ловяха змии; други, които бодяха пеперуди с топлийки; трети, които събираха билки. Ама такъв, който търси мозъци, за пръв път срещаше. Знаеше някои, които купуваха тсантси, смалените и опушени на огън човешки глави. Дали и тоя беше като тях?

Павлов премисли, преди да му отвърне. За да го разбере събеседникът му, трябваше да му отговори просто.

— От мозъка на мъртъвците мога да науча това, което са знаели, преди да умрат. Дори преди векове.

Жоао отправи към него широко разкрити очи в непрогледния мрак. Смути се. Докторът принуждавал мъртвия мозък да му разказва послушно това, което знае! Не е ли истинска магия? Както е магия правенето на тсантсите, за да бъдат укротени душите им. Не е ли докторът всъщност магьосник, който може всичко? Дали няма да поиска и мозъка на Жоао? За да научи това, което знае Жоао. Дали пък вече не го е научил?

Друго не можеше да уплаши Жоао. Но магията — виж, магията беше нещо различно. Той неволно измъкна пистолета, постави пръст на спусъка. Жоао умееше да стреля пръв. Извади от джоба си дървената статуйка на Мадоната и я целуна. После се прекръсти няколко пъти.