Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Една отлична, богато заплатена организация проведе поредица от необичайни кражби в моргите из целия свят. Кражби от труповете на току-що умрели големи учени — най-ценните мозъци на планетата. А доктор Павлов се залови с необикновената метаморфоза на Алваро, впръсквайки в съзнанието му мъдростта на нашия век. И знанията, натрупани упорито в тези интелекти през течение на много години, вече не се пропиляваха напразно, както досега в гробовете, а се натрупваха в неговия мозък. С всяка трансфузия все ново знание, нов кръгозор. От всички области — като почнеш от техниката и свършиш с философията. Алваро чувстваше как израства духовно, как се възвисява над тълпата, превръщайки се в гений. Или не, гений е нещо малко, ограничено само в дадена област. Алваро прерастваше в нещо ново, досега непознато — в някакъв невиждан, всеобхватен гений. Ницше мечтаеше за свръхчовек, за върха сред хората. Алваро се бе превърнал в свръхгений. И всичко на простите хорица: техните чувства, дребнавите им грижици, вълненията и поривите им — вече му изглеждаше незначително, жалко, незаслужаващо внимание. Съществуваше само той — свръхгеният. Ако имаше бог, щеше да бъде с разум като неговия, с интелектуална мощ като неговата.

Тогава той пристъпи към третия си удар. Решителният удар. Впрегна цялата лаборатория с всичките учени под ръководството на доктор Павлов да произвежда еликсира на безволието. Най-първо подчини на себе си епидемиологичния център на страната. И скоро излезе съобщението. „Поради явилата се епидемия от холера всички подлежат на имунизация — всички, без изключение.“ Тъй Алваро постигна мечтата си, мечтата на всеки властолюбец — един идеално покорен народ, годен да изпълнява всяка негова прищявка. Нямаше нужда от избори, от полицейски палки, сълзлив газ, пушки и картечници. Нямаше нужда от преврати на генерали и полковници. Защото всички: и генерали, и полковници, и министри, и съдии, и сенатори бяха получили дозата си от серума на безволието. Приеха го единодушно за свой разпоредител. Запазиха титлите си, сановете си, богатствата си. За тях Алваро беше нещо повече от сената и президента. Алваро беше само ТОЙ. Написано с главни букви. Нему бяха безропотно послушни и президенти, и сенатори, и генерали. Някога в Изтока действала сектата на асасините, пушачите на хашиш, които извършвали политически убийства по целия тогавашен свят, изпращани от своя водач, наричан Стареца от планината. Сега Алваро разполагаше с неизчерпаема армия напълно покорни на волята му изпълнители. Съвременни асасини. Такива безволници, живи роботи, инжектираха с неговия серум служителите по здравеопазването и в Щатите, принудиха и тях да пристъпят към масово имунизиране срещу холерата.

Със своя свръхразум, със своето несметно богатство, с безпрекословната си власт над един невиждан в историята кротък народ, за него не беше трудно да подчини една след друга съседните страни, да се прехвърли и на останалите континенти, да създава една невиждана досега свръхдържава. И над нея — той, единственият господар на света, осъществил неосъществения блян на разни там александровци, цезаровци и наполеоновци. Колко смешни, колко жалки му изглеждаха те сега от висотата, която си бе извоювал. Единодушието — той го постигна не със заплаха, не с принуда, не с насилие. Хората му се подчиняваха безропотно с някакво неподозирано задоволство, удовлетворили вътрешните си подбуди.

Но и това не беше предел. Никой не можеше да се мери с дързостта на неговите мечти. Досега превъзмогваше обикновените човешки закони. Сега реши да превъзмогне и природните, да коригира своята създателка — природата. Подчинено на простите природни закони, и тялото на Алваро остаря. Изхаби се. Прегърби се. Лицето му се сбръчка, ръцете почнаха да треперят. Тогава той даде последната си заповед. Най-опитните лекари в света преляха мозъчното съдържание, което значи душата, на Алваро Бентес да Иса в тялото на един млад силен момък, избран от самия да Иса за свой приемник. Приемник, не наследник. Все едно съд, в който се прелива старото вино, след като предишният съд се е пробил. Присадиха душата му в младото тяло. И тъй като човекът — това е неговата душа, а не тялото му — така Алваро Бентес да Иса се подмлади отново, успял да осъществи мечтата на Фауст, да превърне легендата в действителност. Бе постигнал безсмъртието…

Внезапно Алваро да Иса се събуди. Лодката му се бе блъснала в потънал дънер, бе спряла в някакво тихо заливче, обсипано с виолетовата водна чума.