Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Понякога реката гъмжи от риба. Тъй и сега. Навред, додето стигнеше поглед, подскачаха риби, малки и големи. Безброй концентрични кръгове диплеха кафявата водна повърхност, като че ли валеше рядка градушка. Всъщност можеше ли да бъде другояче, щом като в Амазонка според биолозите се въдят две хиляди вида риби. Две хиляди! — повтори си наум Павлов. — Докато в Дунава те са само шестдесетина вида.

Макар и през сухия сезон, тук често се разразяваха неочаквани бури, проливни дъждове. Досега небето беше все чисто, без облак. Водата — тиха като езеро. Листата, отпуснати от безветрието, не трепваха. Такава жар, че им се струваше като че ли бяха попаднали в ада. В свещените книги не пише нищо дали в ада има пиуме, тези дневни заместници на москитите. Ако и там ги има, значи наистина адът е нетърпим. Вечер малко позахлаждаше, затова пък москитите доотравяха живота им. За да се предпазят малко поне от тях, слизаха рано-рано на брега и опъваха противокомарните мрежи върху хамаците още по светло, за да не се наврат вътре някои от тия досадни кръвопийци.

На третия ден се отбиха в едно индианско селище на десния бряг. Павлов ги позна веднага — професионални диваци. Денем позират срещу пари пред чужденците в цялото си диво великолепие, танцуват обредни танци и им продават самодейни сувенири: негодни за стрелба лъкове, умета и танцувални маски. Нощем изпиват закупената с тия пари кашаса. Индианците ги обградиха начаса. Отвред, от деца, жени и мъже, се чуваше само: „Ради бога, сеньоре!“ Жоао ги разбута нетърпеливо и се упъти към главатаря им. От него научи, че Алваро и Лемолемо бяха минали съвсем наскоро, без да спират. Метисът го тупна по рамото и изтича към лодката, последван от недоволното мърморене на просещите.

Отново продължиха пътя си. Жоао натисна газта до предела. Лодката се заподхвърля върху вълните. От едната страна се виждаше гористият бряг, обрасъл с огромни капокови дървета, с бразилски орехи и безброй палми: по-високи и по-ниски, с прави стъбла и с усукани, голи и с шипове. А отдолу, под всичко — непроходим подлес от диви банани, папрати и високи треви. От плътната зеленина при всеки полъх на вятъра долитаха виковете на маймуните, писукането на цикадите, чуруликането на безбройните птици, кресливите подвиквания на туканите. Другият бряг на реката, както е навред по тия места, не се забелязваше. Ако някъде случайно се видеха два бряга, то това означаваше, че поне единият е на някой остров. Ненапразно наричаха Амазонка „Южноамериканското Средиземно море“. И край тая река-море, безспорно най-внушителната в света, се разстилаше и най-внушителната от всички гори в света — една четвърт от цялата горска площ на земята, покрай която цивилизацията само преминава, без да проникне в нея.

— Ти откъде си, сеньор доктор? — запита внезапно Жоао, след като размисля дълго.

Павлов отговори с лека болка в гласа:

— От България.

Жоао помисли-помисли малко и отново запита:

— Че къде ли е тая България? Пред Белем или след него? На десния бряг на реката или на левия?

Макар и свикнал на всякакви изненади по тия места, Павлов занемя пред това невежество. Но бързо се опомни. И това бе чувал. В Амазония мнозина не знаят, че съществуват други страни в света. За тях целият свят е Амазонията. Освен нея няма нищо друго.

Не опита да му обяснява. Направи се, че не го е чул. Загледа се в срещнатите змиешийки, които плуваха с потопени тела, а само гъвкавите им вратове се подаваха над повърхността.

Така, улисани в преследването, не забелязаха, че сега и тях ги следяха. Всъщност неопитното око на доктор Павлов надали би могло да отличи малкото кану със самотния гребец, което се придвижваше покрай зашумения бряг, като не отстъпваше в скорост на мотора. А Жоао, направо казано, беше заслепен от страстта си да настигне беглеца с неговото приказно богатство. Той беше уверен, Алваро не би тръгнал така за нищо, само от любов към науката. При това не очакваше опасност по тия места, сред отдавна усмирени индиоси и поне с един ден преднина пред пистолеросите. Безпокоеше го само едно — да не изпусне бегълците. Не се тревожеше и от учения. Дори ако опиташе да му се възпротиви, Жоао знаеше милион начини, с които да се справи и с най-твърдоглавите нехранимайковци, та камо ли с такъв занесен доктор. Без да бъде съвсем наясно, той подозираше, че и от Павлов може да има някаква полза. Затова го влачеше със себе си. Ако ли пък се убедеше, че повече не му трябва, че почва да му пречи — нямаше много-много да му се церемони. Джунглата е скрила безброй тайни, щеше да скрие още една.