Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Най-страшното наказание тогава беше друго. Пещерата Санкай, до Куско. Пълна с пуми, ягуари, змии и скорпиони. Там хвърляха най-опасните държавни престъпници. И въпреки всичко — там все имаше някаква надежда. Който останеше жив два дни в пещерата, биваше признаван за невинен. Макар че никой не бе чувал някой някога да е излизал оттам. Но нали надеждата съществуваше? За Уанай сега нямаше никаква надежда. Щеше да бъде обесен. Дори законът не допускаше пощада…

— Уанай, къде си сега? — запита Алваро, изгубил напълно търпение при мълчанието му.

Лемолемо не отвърна. Все още виждаше вратата на Слънчевия храм с преметнатото през корниза въже. И струпаната, очакваща зрелища тълпа…

С еднообразен пукот лодката се носеше срещу течението нагоре, към далечната родина на Уанай, където Алваро откарваше пленника си, очаквайки от него да му покаже най-сетне жадуваното съкровище. Отляво бавно пъплеше горската стена, надвиснала като зелена скала. Отдясно пък се губеше в омарата на далечината водният простор. От едната страна — речната бездна, от другата — горската бездна, по-тайнствена и недостъпна от всяка друга бездна. А редом с лодката, следваща я неотстъпно, продължаваше да подскача упоритата иния без помисъл да я напусне. Алваро няколко пъти посягаше да я простреля с пистолета си, отегчен от досадната й близост, но все отпускаше цевта. Не от суеверие — знаеше, че никой няма да ослепее, ако убие делфин. Не стреляше, защото се боеше, че гърмежът ще се чуе надалеч и ще привлече насам човешкото любопитство. А сега той се пазеше най-много от любопитството. Не се съмняваше, че Жоао ще даде мило за драго, та да го намери.

Облаци от мухи и мушици се виеха над главите им. И хапеха на дъжд. Ето, това беше екора. Ухапването й не е болезнено, ала от снесените яйца в човешката кожа после се излюпват личинки, които правят незарастващи рани. Тези пък, ихените, нанасят тежки рани. А от пиуме, дори само от попълзяването му, ръката се подува. Трябваше да се пази непрекъснато, да си удря шамари по врата, по лицето и по ръцете.

От запад бавно настъпваше черна облачна завеса, осветявана навремени от зеленикавите сияния на мълниите. Алваро отклони лодката към брега да се укрие от приближаващата буря. Ала видя неколцина индианци, които мигновено се шмугнаха в храстите. Това го смути. Отново обърна към реката.

Тогава стихията връхлетя. Небето почерня, затисна света. Избухналият като взрив вятър се хвърли върху гората, разлюля я като земетресение. Затрещяха прекършените от внезапния напор горски великани. Разхвърчаха се отчупени клони и вейки. Мълниите затрещяха в неспирна канонада, блясъкът им се сля в непрекъснат блясък като ден. Дъждът плисна из ведро, тъй както вали по тия места. По реката се надигнаха огромни вълни, които подхванаха моторницата върху разпенените си гребени…

Такава буря избухна и в Куско. Неочаквано. Белоснежните върхове се омотаха набързо в черни наметала, по които като гигантски брилянти засвяткаха разноцветни мълнии. Вятърът се срина върху града като въздушна пряспа. Надигна сламените покриви на каменните къщи и човешките пончоси, та ги понесе към долината. Плисна дъждът, който за няколко мига се превърна в непрогледна снежна виелица. Уплашен, народът се пръсна, изпокри се на завет кой където свари. Смутиха се и стражите, ослепени от шибащите в очите им снежни порои…

Лодката на Алваро се мяташе лудо сред водната пяна, обезсилена и безпомощна, с угаснал мотор. Пистолеросът едва се удържаше в нея, вкопчан с две ръце о седалката. Затова не направи нищо, никакъв опит да попречи, нито чу как Лемолемо изсвири, нито пък видя как при неговия призив инията се стрелна към лодката и как се остави покорно на индианеца да я възседне…

И Уанай там, в древния Куско, разбрал, че палачите са го пуснали, се изправи. Преди да прецени какво му предстои, усети, че някой сряза въжетата му. Той се обърна изумен.

— Веднъж ти спаси живота ми — опита да надвика бурята войникът, който го бе освободил. — Ей затова! А сега бягай!

И Уанай избяга. Блъскан от стихията, изранен, премръзнал така полугол, приготвен за бесилката, прекоси града, измъкна се през опустялата градска порта и се отправи към планината.

А там, изправен върху една разтърсвана от бурите скала, той се обърна назад с вдигнат юмрук.

— Тупак Уалпа, ще ти отмъстя! Помни!

После продължи да тича през бурята с удесеторени от гняв и омраза сили.

Вече знаеше къде отива — там, при брадатите бледолици хора. За да им предложи силите и уменията си. При враговете на дългоухите тунеядци. За да се върне после с тях в Куско. Да освободи с тяхна помощ Килеи. Да отмъсти…