Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Уанай стоеше между двама воини с бронзови мечове, облечени в плътни брони от памучна прежда, с нависнали над веждите им бронзови шлемове като кондорски глави. А зад него и встрани от него стърчаха неподвижни като каменни изваяния стражите. Напреде му, замръзнали в тържествена неподвижност, се бяха подредили жреците по своя сан и по ранга на боговете, на които прислужваха: най-отпред жреците на Слънчевия бог Инти, далечния прадядо на божествения сапаинка; след тях жреците на вселенския създател Виракоча; на Мамакилеи — луната, жена на Слънцето; на Иляпа — бога на гръмотевицата; на Пакамама — богинята на земята и земеделието; на Мамакоча — морската богиня; Мамасаро — на царевицата; Сангай — на огъня, на войната, на дъжда, на болестите, на смъртта…

Отстрани пък, насядали по каменните стъпала на огромния амфитеатър, се взираха замаяни пред очакваното зрелище хилядите жители на Куско, златната столица на Тауантинсую — Царството на четирите съединени страни, поданиците на всемогъщия сапа инка, сина на Слънцето.

Уанай гледаше твърдо пред себе си. Не се боеше от смъртта. Знаеше, след смъртта щеше да се пресели в полетата на Инти, където е мястото на всички каляуайхи — лечители. За да бъде щастлив животът в полетата на Инти, хората имат нужда от здраве. Само каляуайхи можеха да осигурят щастливото здраве и в отвъдния живот. Защото само те познаваха свойствата на дивите билки.

Уанай не се боеше. Само му беше тъжно. Жалеше за младостта и силата си, за потоците, за долините, за безбрежното небе, за Килеи.

Отгоре, отвъд каменната грамада на амфитеатъра Кенко, се простираше златният град — непристъпният, ограден с каменни стени, с каменните си сгради, с обширния площад, застлан с огромни плочи. А там, в средата, се извишаваше Кориканча. Кориканча — това не е един храм, това е съзвездие от храмове, като букет от планински цветя, като шепа скъпоценни камъни, между дворците на царските родственици, дългоухите безделници. И сред тях, сред тези разкошни храмове и дворци, като божествен диамант блестеше храмът на Слънцето, опасан със златен корниз, застлан със злато. И по стените му окачени златни дискове, начело с царския диск, символа на животворящото слънце. Вътре, покрай стените, положени върху златните си тронове, спяха вечния си сън балсамираните мумии на божествените сапа инки, редили и управлявали Тауантинсую от нейното създаване до най-светлия й разцвет. Най-отпред древният Майко Капак, роден от утробата на планината Тампо Токко едновременно с още трима свои братя и четири сестри, строителят на Слънчевия храм. До него — синът му Синчи Року. И внукът му Виракоча, едноименник на бога Виракоча. И Пачакути. И неуморимият воин Тупак Юпанки. И десетият сапа инка Уайна Капак, бащата на несговорните синове Уаскар и Атауалпа. И на първожреца Тупак Уалпа. Безброй синове имаше Уайна Капак от безбройните си жени и наложници: законни, полузаконни и незаконни.

При Уайна Капак предишният уиляк уму, върховният жрец, пусна слуха за брадатите чужденци, подобни на бога Виракоча, които щели да заличат от лицето на земята Тауантинсую. Пусна го, за да сплаши инката, да издейства нови облаги за жреците, които единствени имаха власт да изпросят от боговете закрила срещу идващото зло. Ала не направи добре сметките си. Уайна Капак само махна с ръка. „Щом така е писано — рече той. — Защо да му се противим?“ И умря…

Алваро да Иса избута пленника си в лодката, накара го да седне на носа, а той хвана дръжката на мотора. Дръпна връвта и запали. Лодката се измъкна бързо покрай струпаните пред кея канута, плаващи домове и корабчета. Заплава към средата на реката и оттам се спусна по течението нататък, където черните води на Рио Негро се вливаха в мътножълтата Амазонка.

Пистолеросът стискаше ръкохватката и не снемаше поглед от лицето на Лемолемо, който седеше насреща му неподвижен, вцепенен като дървена статуя, с широко отворени, ала невиждащи очи. Не забеляза, че редом с тях в същата посока се стрелкаше едно друго тяло, пъргаво като торпила. Не забеляза делфина, който не можеше да се нарадва, че отново бе намерил приятеля си.

— Какво става, Лемолемо? — запита той.

Индианецът трепна.

— Няма Лемолемо — пошепна той. — Има Уанай.

Алваро съобрази начаса:

— Къде си сега, Уанай?

— В Куско — „Пъпът на света“. Уанай, каляуайхата, е осъден на смърт. И ще го обесят с главата надолу пред входа на Кориканча.

Наистина щяха да го бесят. Споменът беше мъглив, неясен, разпокъсан, изпълнен с пролуки, с пространни празнини, които съзнанието допълваше машинално, подреждаше разхвърляните следи от миналия живот в стройна последователност тъй както, след като се събуди, човек подрежда в будно състояние безредните приумици на сънищата.