Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Тогава даде на болната да изпие кратунка с упойка. Наръси цялото й тяло с извлек от горска коприва против треската, наложи пострадалото място с каша от листа на кока. И зачака, като мърмореше монотонно:

— Болест, ти си в моя власт! Чуваш ли, в моя власт! Напусни това тяло! Остави го тъй здраво, както беше и преди!

Той изчака търпеливо нужното време. Индианецът умее да чака. А когато вече протегна ръце към счупения крак, болната беше заспала дълбоко, упоена от билките и равния му глас. Достатъчни му бяха само две опъвания на крака, при които спящата само леко простена, за да нагласи счупените кости. После постави върху мястото лапа от билки, обхвана го с две изкорубени кори и го превърза здраво с лико, върху което намаза слой глина.

Чак тогава, свършил както трябва делото си, благодарил на Инти с кратка молитва, той се отпусна в съседния хамак и мигновено заспа.

Събуди се на другия ден. Изправи се бавно. Имаше време. Все някога щеше да се прибере при племето, за да умре. Размърда тялото си. Беше здрав. Зараслата рана наболяваше леко. Повърхността й само го сърбеше. Значи оздравяваше.

Оздравяваше и болната. Това си личеше от израза на спящото й лице, от освежения му цвят, от спокойствието на отпуснатата й снага. Чула стъпките му, тя отвори очи.

— Сега ми разправи — рече Аруява. — Как избяга?

И тя заговори, отначало шепнешком, а след това все по-уверено. Разправи му за тежкия труд в плантацията на сеньора, за грубостите, за побоите, за мъката си по дома. И как накрая, не изтраяла, бе побягнала от оградения двор на ратаите; как сеньорът бе пуснал подире й кучетата си; как тя, вече до самата река, бе стъпила в някаква дупка и бе счупила крака си; как след това със счупена кост като змия с премазан гръбнак бе изпълзяла до оставеното кану, бе се прехвърлила вътре и бе хванала веслата; как след това два дни бе гребала, без да сложи ни залък в устата, премаляла от треската; как се бе крила от всяка срещната лодка; как замалко не се бе блъснала в едно плаващо островче, върху което лежал човек…

— Стой! — прекъсна я Аруява, не успял да овладее вълнението си. — Човек върху плаващ остров, така ли? Кабокло.

— Да! — потвърди жената. — Ранен кабокло.

— А после? Какво стана тогава?

— Едно кану пресрещна островчето. Бял каучеро прехвърли човека в кануто.

— И после?

— Не знам. Аз — нагоре по реката, те — надолу…

— Кога стана това?

— Кога ли? — замисли се жената. — Един сън, два съня… Преди четири съня.

Аруява запремисля бързо. Четири съня, четири денонощия оттогава. За четири денонощия може да се избяга надалеч.

И изведнъж спокойствието му, самообладанието му изчезна. Вече нямаше право да не бърза. Врагът му имаше четири съня преднина. Длъжен беше да го навакса, да настигне осквернителя, преди да се е качил на някоя ръмжаща пирога, преди да се е измъкнал към далечния свят, където в човешкия мравуняк отделният човек се губи.

— Алфонзо! — извика той.

Индианецът, който бе навлязъл в реката да бие риба с копие, го чу. Загреба към брега. Аруява го пресрещна.

— Каляуайха има нужда от твоето кану — рече той.

И серингейросът, като истински индианец, не можа да откаже. Така и Аруява се сдоби с лодка, както преди това Лемолемо, за да догони спасения по чудо пистолерос.

И както Лемолемо проследи Алваро, като разпитваше всички срещнати червенокожи, така и Аруява се спусна подир своята жертва, преследвайки я по петите — от колибата на белия каучеро, където пристигна два дни, след като Жоао беше убил невинния индианец, до градчето, в което Алваро го напи и заряза. Догонваше го упорито. И може би щеше да го настигне нейде по пътя, ако някакъв клон на потънал дънер от желязно дърво не бе пробил дъното на прогнилото кану. Цял ден изгуби, докато запуши пробойната. А когато пак се спусна по реката, Жоао бе получил преднина с още един ден.

Въпреки това не се отказа от преследването. Нямаше право.

Лемолемо, едва опомнил се от удара с пистолета, прекосяваше площада на Манаус, подкрепян от Алваро, с вързани на гръб ръце, пред известната в целия свят опера, построена по време на разцвета, а, сега дори без певци. Край него шумеше с неспирната си глъчка маскарадът. В тълпата се блъскаха облечени в картонени брони конквистадори, украсени с диадеми от туканови пера инки, жреци, богове, сирени, палячовци и тореадори. Кънтяха музики, ехтяха смехове.

Не! Не беше площадът на Манаус. Някъде другаде беше. В някакъв древен град. Само дето Лемолемо не можеше да си го припомни. Или не, не беше и Лемолемо. Беше Уанай. Стоеше сред площада с вързани ръце и крака. И очакваше смъртта си. Уиляк уму Тупак Уалпа, първожрецът на Инти, го бе осъдил на смърт. Не искаше да му прости, че бе опитал да му отнеме прекрасната като луната Килеи.