Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

Приликата на гостите с мащехата и Ервин беше твърде далечна. И все пак това бяха те.

Тим стоеше безмълвно в рамката на вратата. Не беше подготвен да срещне тези хора. Достатъчна му бе секунда, за да ги познае, но му беше нужно много повече време, за да открие в променените им лица някои стари черти. И тогава за пръв път в живота си той видя, че това бяха глупави лица.

Чу баща си да казва: „Презирай глупостта, когато тя не е добродушна“. И осъзна сега онова, за което като малко момче някога смътно се бе досещал. И разбра, че баща му беше прозрял тия двамата преди него. Разбра още, че като дете бе опазил смеха си, само защото бе имал такъв баща.

Очите му се навлажниха — не от умиление, а от напрегнато взиране. Лицето на мащехата се разми пред погледа му и на неговото място изплува ликът на онази, която бе го надарила с неговия чуден смях — ликът на майка му. Черни коси и черни, искрящи като звезди очи, мургава като лешник кожа и засмени гънчици в края на устните.

И още нещо проумя Тим в този миг: защо толкова бяха му се харесали картините в Белия дворец в Генуа. От всеки италиански портрет бе го поглеждала сякаш неговата майка. Всеки от тези портрети носеше образа на неговия произход и — той горещо се надяваше на това — на неговото бъдеще.

Мащехата скочи при появата на Тим, притича вдървено на високите си токове към него и направо му се метна на врата. А Тим — завладян от спомена за майка си — едва не я прегърна. Но той не беше повече малкото бедно момче — бе се научил да се справя с неясните и объркани положения. Мълчаливо, но внимателно отстрани мащехата от себе си и тя се отказа от нежностите. Похълца мъничко, заситни към масата, където лежеше чантата й, извади носна кърпичка и потупа с нея изкуствените си мигли.

Ервин също бе се изправил. Той се повлече към доведения си брат, протегна му своята неприятно мека ръка и рече:

— Здрасти, Тим!

— Здрасти, Ервин!

Повече не успяха да си кажат, защото вратата грубо се отвори и баронът влетя задъхан в хотела.

— Какви са тия хора?

Разбира се, баронът се досещаше кои са и Тим знаеше това, но все пак учтиво представи своите неканени гости:

— Позволете да ви запозная с моята втора майка, бароне! А младият господин е моят доведен брат Ервин. — След което подчертано церемониално и с един заучен, галантен жест представи своя настойник: — Барон Лефует.

Мащехата вдигна своята дясна ръка почти до носа на Лефует (изглежда очакваше да я целуне) и изчурулика:

— Много ми е приятно, господин барон!

Лефует не обърна внимание на ръката й:

— Хайде да не разиграваме театър, госпожо Талер! В това, както ми се струва, все едно не ви върви.

Мащехата, която бе зинала вече да отговори нещо рязко, изведнъж смени тактиката си. Обърна се към Тим, огледа го със сладникаво възхищение, отстъпи крачка назад и рече:

— Заприличал си на истински господин от висшето общество, мойто момче! Много се гордея с теб. Четяхме във вестниците всичко за него, нали, Ервин?

Синът й измърмори с нескрита досада нещо като „ммда“. Неговото отношение към нея изглежда си беше все същото. Разглезван и ухажван постоянно от майка си, той си оставаше силно обвързан с нея, защото беше неспособен сам да удовлетворява своите желания в живота. В присъствието на други обаче, тази жена явно му беше неприятна. Той използваше нейната маймунска обич към него и все пак трудно я понасяше.

Тим беше радостен сега, че мащехата го бе изключила от кръга на тая своя обич. Тя щеше да пречупи силите му, да го направи негоден за съпротива в ада на изтеклите години.

За него тая среща се оказа колкото полезна, толкова и необходима. Той отново съзна, че е пробягал някакъв кръг и се е озовал пак в началото, но вече с няколко завъртвания по-нагоре. От жилището в малката уличка бе се изкачил по много завои до този връх и сега виждаше началото на пътя някъде дълбоко под себе си. А мащехата и Ервин бяха си останали на същото място, не направили нито крачка напред. Макар да се намираха тук, в апартамента на хотел „Четирите сезона“, на метър от него, те сякаш бяха толкова далеч, че едва долавяше гласовете им.

Мащехата тъкмо казваше:

— Сега вече ще бъдем винаги при теб и ще се грижим за теб, Тим. Нали ти си сега редовен наследник на всичко и утре ще станеш шестнайсетгодишен и…

— И съвсем не пълнолетен! — вметна баронът.

Госпожа Талер рязко обърна глава към него. В очите й се появи оня фалшив огън, който наричат „трескав“ и който Тим добре помнеше. Но той си спомняше за него така, както би си спомнял за влажния блясък на кравешките очи, от които някога сме се плашели, а при една нова среща откриваме, че са глупави и напълно безопасни. „Колко е глупаво да страдаш заради глупостта!“ — мислеше Тим сега.