Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Гълтачът на мечове бе истински бабанко. Стоеше там, с разкрачени нозе и космати гърди, и създаваше впечатлението, че през целия си живот не е хапвал нищо, което да е съдържало по-малко желязо от един меч. Имаше черни мустаци и къдрава, черна, изключително буйна коса, което му придаваше чуждоземен и авантюристичен вид. Беше с червендалесто лице и се оглеждаше наоколо си с физиономия, която изразяваше самоувереното му и весело снизхождение, като по този начин искаше да подчертае колко смешно му се струва, че един мъж, който е триумфирал във всички европейски столици, сега стои тук, във Вестанвик.

— Представи си само, ако някой меч му влезе в кривото гърло — каза Размус.

В този миг Понтус направи ужасяващото разкритие, че от целия им капитал са останали не повече от петдесет йоре, точно половината от парите, които са им нужни, ако искат да гледат представлението на Алфредо.

Понтус постави монетата в дланта си, втренчи се удивено в нея и забърчи чело.

— За мен това е загадка. Все пак имахме още една цяла крона.

— Имахме все пак три крони — философски заключи Размус. — Но на това място парите се стопяват до шушка, още преди да си се обърнал.

— Какво ще стане с Алфредо? — загрижен се завайка Понтус.

Размус поразмисли, погледна Понтус отстрани и дяволито му предложи:

— Ако само аз вляза и внимателно наблюдавам, след това бих могъл да ти покажа както прави.

Понтус не бе очарован от това предложение.

— Не може ли да отидем и да разговаряме с него? Навярно ще бъде дружелюбно настроен и ще ни пусне двамата срещу петдесет йоре?

— Винаги можем да опитаме — отвърна Размус.

Те се промушиха до платформата, на която стоеше Алфредо.

— Ах, господин Алфредо… — подхвана Размус.

Но засуканата дама говореше непрестанно и Алфредо изглежда не ги чу. Тогава Понтус събра цялата си смелост и бодна с изопнат показалец канарата, изпружи врат, усмихна се насилено и каза шеговито:

— Ей, чичо, можем ли да влезем за половин цена, ако обещаем, че всеки от нас двамата ще гледа с по едно око?

Това го беше прочел в някаква книга и му се стори изключително подходящо да употреби израза точно в този момент. По време на своя единайсетгодишен живот бе научил, че определен тип тъпи дързости вършат страхотна работа в общуването с по-възрастните персони. Но Алфредо изглежда нямаше никакво чувство за хумор. Той стрелна Понтус с равнодушен поглед и нищо не отговори.

— Навярно не знае шведски — предположи тихичко Размус.

Това предизвика гълтача на мечове да изръмжи.

— Той знае много добре шведски — рече Алфредо. — И разбира, че вие двамата сте хъшлаци.

Понтус бе поставен на място. Той приемаше за чиста монета повечето от онова, което хората казваха за него. Щом някой казваше, че е хъшлак, той го вярваше и се срамуваше от това. Но Размус притежаваше безгранична самоувереност. Той не се считаше за хъшлак, макар на два пъти в един и същи ден да бе наречен така, първо от своя любим учител по математика и сега от този гълтач на мечове. Наистина гълтачът на мечове говореше на развален шведски, но смисълът не можеше да бъде криво разбран.

— Това са лъжи — отсече той без колебание, ядосан на гълтача на мечове.

— Не — каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. — Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.

— Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден — поясни Размус. — Имаме само петдесет йоре.

Алфредо кимна повторно.

— Двама малки, бедни хъшлаци, да, да!

Каза го с такъв глас, като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва, и Размус имаше чувството, че той ще омекне.

— Трудно ли е да се гълтат мечове? — попита той доверчиво. — Как всъщност се учи това?

Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.

— Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?

Очевидно той много повече ценеше собствените си шеги, отколкото шегите на другите. След като ги пуснеше, се смееше дълго и гръмко, а Понтус и Размус му пригласяха. Те бяха готови да се смеят толкова дълго, колкото е необходимо, само и само да направят добро впечатление на Алфредо, а това им бе познато и от училище. Там учителите очакваха понякога да се смееш на шеги, които са били нови някога в началото на века.

Но Алфредо спираше да се смее така внезапно, както и започваше, и Размус започна да става неспокоен.

— Наистина ли сте световноизвестен, господин Алфредо? — попита той. — Наистина ли е така?