Астрид Линдгрен - Малките детективи и гълтачът на мечове

Алфредо повторно го изгледа мълчаливо, като че ли размишляваше. После отново се разтресе.

— Да, Алфредо е световноизвестен в цяла Швеция, можеш да бъдеш сигурен — отвърна той.

Но след това като че ли му дойде до гуша.

— Сега се разкарайте оттук, малки хъшлаци — рече им той. — Да не би да си въобразявате, че мога да стоя тук цял ден и да разговарям с дечурлига? Изчезвайте!

Размус и Понтус безшумно се обърнаха и тръгнаха.

— Той е голям хъшлак — каза възмутено Размус и хвърли един последен поглед на Алфредо, който се шмугваше в палатката.

— Следващото представление започва след няколко минути — изкрещя за последен път облечената в червено дама и вратата на палатката се затвори след нея.

А Размус и Понтус стояха там, отстранени, оставени на сухо. Това беше направо непоносимо. Размус внимателно се огледа наоколо си.

— Видях тук някъде Прик и Йоахим. Ела бързо, това е последният ни изход.

— Наистина ли вярваш, че можем да вземем пари от тях? — попита Понтус.

Размус препускаше към стрелбището, където за последен път беше видял сестра си.

— Да, стига Прик да има пари, тогава мога да взема от нея. Но тя също може да е останала на сухо.

Прик вече не беше на стрелбището. Трябваше да я търсят другаде. Представлението започва само след няколко минути, бързо… бързо! Изпотени от напрежение, те си проправяха път през тълпата, и трепваха всеки път, щом зърнеха руса конска опашка. Но това винаги бе нечия чужда конска опашка, не тази на Прик. Накрая все пак я откриха. Стоеше до входа с Йоахим и останалите от „Плинг Плонг Плайерс“ и вече се канеха да тръгнат за репетицията при Фон Ренкен.

Размус се втурна към сестра си.

— Прик, можеш ли да ми дадеш петдесет йоре назаем? — попита, останал без дъх, и от нетърпение затропа с крака.

Прик мушна ръка в джоба и той облекчено въздъхна. О, ако тя все пак побързаше малко! И ето че Прик извади ръката си. И сложи в разтворената му длан това, което бе уловила в дълбокия си джоб. Беше мишка, малка сива мишчица играчка с ключе от едната страна.

— Съжалявам — каза Прик. — Дадох последните си петдесет йоре. Но спечелих това нещо, можеш да го вземеш.

— С него можеш да правиш много щуротии — намеси се Йоахим.

После си тръгнаха, а Размус остана с мишката в ръка, като местеше втренчения си поглед ту върху Прик, ту върху мишката.

Понтус се смееше.

— Разминахме се с гълтането на мечове — каза той. — Вместо това можем да си поиграем с мишката.

Но сега Размус вече много се ядоса.

— Не мисля така! Искам да видя Алфредо, ако ще и като гратисчия! Ела!

Понтус го последва. Той добре познаваше Размус, добре знаеше колко е своенравен. Затова и беше известен в цялото училище.

— Знаеш ли, Размус, ако беше по-малко избухлив и по-малко твърдоглав, ама съвсем мъничко по-малко, тогава почти щях да те нарека мой любим ученик — стремеше се да му внуши доктор Фрьоберг. — Защо не можеш да си толкова спокоен като брат Понтус?

Понтус не знаеше защо доктор Фрьоберг с такова постоянство го нарича „брат Понтус“. Той не беше брат на доктора, а още по-малко на Размус. Но в часовете си доктор Фрьоберг го наричаше „брат Понтус“ и момчето понасяше това със самообладание.

Размус тичешком се връщаше към палатката на Алфредо. Чевръсто отстраняваше всички, които се изпречваха на пътя му, а брат Понтус галопираше подире му.

Пред палатката на Алфредо сега бе пусто, но отвътре се чуваха аплодисменти. Представлението беше в разгара си. При това откритие Размус побесня. Трябваше да влезе вътре на всяка цена, въпросът се състоеше в това как до го стори. Със скоростта на вятър обиколи палатката, за да проучи възможностите. Гърбът на палатката бе обърнат към тази част на площада, в която се намираха караваните и точно сега там бе истинско мъртвило. Всички бяха заети с нещо в друга част на панаира.

— Тук — прошепна Размус.

Той се хвърли по корем върху стъпканата трева зад палатката и започна тихо и целенасочено да се промъква пълзешком под платнището й. Понтус се разкикоти, от една страна, защото бе напрегнат, и от друга, защото изглеждаше много смешно как Размус се мята и се опитва да стане колкото се може по-плосък, за да се промуши под плътно закрепената стена на палатката. А и всички комари в майската вечер като че ли си бяха дали среща тук, зад палатката на Алфредо. Понтус стоеше разхихикан сред облака комари и правеше каквото можеше, за да отстрани кръвопийците от беззащитно изпружените нозе на Размус. Когато обаче мръсните маратонки на Размус изчезнаха под платнището и дойде неговият ред да запълзи напред, нямаше кой да разпъжда комарите далеч от тялото му и те без съмнение сториха най-доброто, за да го изпожилят.